Освен това му предстоеше да свърши и другата работа.
Поддал се на внезапен порив, взе телефонния указател и започна да търси името Ревъл. Откри шестима души: Едуард Хенри Ревъл, хирург от Харли Стрийт; „Джеймс Ревъл и Сие“, седлари; Ленокс Ревъл, живущ в Абътбъри Маншънс, Хампстед; Мис Мери Ревъл, живуща в Илинг; мисис Тимъти Ревъл с адрес Понт Стрийт 487; и накрая, мисис Уилис Ревъл с адрес Кадоган Скуеър 42. След като задраска седларите и мис Мери Ревъл, останаха четири имена. Пък и нямаше основания да смята, че въпросната дама живее в Лондон. Затвори указателя и поклати глава.
„Засега трябва да разчитам на случайността — си каза. — Все ще измисля нещо.“
Късметът на хора като Антъни Кейд се дължи в немалка степен на това, че те вярват в него. Антъни откри каквото търсеше след половин час, когато разгръщаше едно илюстровано списание. В него бяха показани няколко картини от празненство, устроено от херцогинята на Пърт. Под една от фигурите в средата — жена в ориенталски одежди, пишеше:
Достопочтената мисис Тимъти Ревъл като Клеопатра. Преди брака си бе известна като Вирджиния Котрън, дъщеря на лорд Еджбастън.
Антъни внимателно огледа картината и присви устни, сякаш се канеше да подсвирне. После откъсна страницата, сгъна я и я прибра в джоба си. Върна се в стаята, отключи куфара и извади писмата. Измъкна от джоба си сгънатата страница от списанието и я сложи при тях.
Един внезапен звук го накара да се извърне. На вратата бе застанал непознат, какъвто Антъни смяташе, че има единствено в театрите. Бе зловещ, с четвъртита глава с груби черти и устни, изкривени в злобна усмивка.
— Какво, по дяволите, правите тук? — попита го Антъни. — Кой ви е позволил да влизате?
— Влизам, без да искам разрешение — отвърна непознатият: говореше с чужд акцент, макар и английският му да бе правилен.
Пак чужденец, помисли си Антъни.
— Махайте се оттук! — извика му.
Неканеният посетител се бе вторачил в купчината писма.
— Ще си ида, щом ми дадете това, за което съм дошъл.
— И какво е то, ако смея да попитам? Човекът направи стъпка към Антъни.
— Мемоарите на граф Стилптич — изсъска той.
— Невъзможно ми е да ви възприема сериозно — рече Антъни. — Прекалено много приличате на оперетен злодей. Маскировката ми харесва. Кой ви изпрати? Барон Лолипоп ли?
— Барон? — Човекът изстреля поредица от дрезгаво звучащи съгласни.
— А, значи така се произнася. Нещо средно между гаргара и кучешки лай. Едва ли ще мога да го произнеса, гърлото ми е устроено по-иначе. И занапред ще го наричам Лолипоп. Значи ви е пратил той, нали?
Предположението му обаче бе отхвърлено с гневно възмущение. Посетителят даде да се разбере, че плюе на това име, при това го демонстрира доста реалистично. После извади от джоба си лист хартия и го хвърли върху масата.
— Гледай! — рече той. — Гледай и трепери, проклет англичанино!
Антъни погледна листа с определен интерес, но не си направи труда да изпълнява втората част от нареждането. Върху листа грубо бяха нарисувани в червен цвят очертанията на човешка ръка.
— Прилича на длан — отбеляза той. — Ако обаче ми кажете, че това е кубистична рисунка на залез на Северния полюс, готов съм да приема.
— Това е знакът на „Другарите на Червената ръка“. Аз съм един от тях.
— Виж ти! — възкликна Антъни и го огледа с нараснал интерес. — И останалите ли приличат на вас? Какво ли ще каже „Дружеството на евгениците“ за външността ви!
Човекът изръмжа гневно.
— Псе — рече той. — Твар, по-долна от псе. Платен слуга на една прогнила монархия. Дай ми ръкописите и косъм няма да падне от главата ти. Братството е милозливо.
— Много мило от ваша страна — отсъди Антъни. — Боя се обаче, че не сте наясно с обстоятелствата. Възложили са ми да предам ръкописа не на вашето любезно братство, а на едно издателство.
— Ха-ха! — изсмя се посетителят. — Нима допускаш, че някой ще ти позволи да стигнеш жив до това издателство? Стига с тези глупости! Дай ми документите, или ще стрелям!
Извади от джоба си револвер и го размаха.