Но бе подценил Антъни Кейд. Той не бе свикнал да общува с хора, чиито действия изпреварват мисълта им. Не чака онзи да насочи към него дулото на револвера. Още преди другият да го е извадил от джоба си, вече бе скочил и го изби от ръката му. От силния удар човекът се завъртя на сто и осемдесет градуса и се оказа с гръб към Антъни.
Младежът не пропусна своя шанс. Със силен и добре премерен ритник изхвърли госта от стаята в коридора, където той се сгромоляса.
Последва го, но пъргавият другар на Червената ръка не желаеше повече неприятности. Чевръсто се изправи на крака и побягна по коридора. Антъни не си прави труда да го преследва, вместо това се прибра в стаята.
„На «Другарите на Червената ръка» им стига и толкова — рече си. — С живописна външност са, но опънеш ли им се бързо се отказват. Как все пак е успял да влезе? Поне едно вече е ясно: цялата тази работа няма да е така лесна, както предполагах. И Лоялистката, и Революционната партия са ме взели на мушка. Навярно в близко време трябва да очаквам делегации на националистите и на независимите либерали. При всички положения още тази вечер ще се заема с ръкописа.“
Погледна часовника си, видя, че е почти девет часът вечерта, и реши да хапне в хотела. Не очакваше нови изненадващи посещения, но прецени, че отсега нататък трябва да бъде нащрек. Нямаше намерение да позволява да тършуват из куфара му, докато вечеря долу в ресторанта. Натисна звънеца, поиска да му донесат менюто, изба си две ястия и поръча бутилка вино „Шамбертен“. Келнерът прие поръчката и излезе.
Докато очакваше вечерята, извади ръкописа и го сложи на масата до писмата.
На вратата се почука и келнерът влезе с масичка на колелца, върху която бе наредена храната. Антъни бе отишъл при камината. Застанал с гръб към келнера, го наблюдаваше в огледалото. Забеляза нещо странно.
Сервитьорът не сваляше очи от ръкописа. От време на време поглеждаше крадешком към неподвижния гръб на Антъни. После бързо отиде при масата: ръцете му трепереха, устните му явно бяха пресъхнали от напрежение, тъй като той ги облизваше. Антъни го огледа по-внимателно. Бе висок, гъвкав като всички келнери, с избръснато подвижно лице. По-скоро е италианец, помисли си Антъни, не е французин.
В критичния момент се обърна внезапно. Келнерът трепна леко, но си даде вид, че прави нещо със солницата.
— Как ви е името? — попита рязко Антъни.
— Джузепе, мосю.
— Значи сте италианец.
— Да, мосю.
Антъни го заговори на италиански и човекът му отвърна доста гладко. Антъни с кимване го освободи, но когато сетне започна да поема великолепната вечеря, донесена му от Джузепе, бързо взе да размишлява върху някои неща.
Дали не грешеше? Дали Джузепе не бе проявил интерес към ръкописа просто от любопитство? Спомни си обаче трескавата възбуда в погледа на келнера и отхвърли тази възможност. Така или иначе, бе заинтригуван.
„И таз добра! — помисли си Антъни. — Не е възможно целият свят да се интересува от този проклет ръкопис. Вече си внушавам какво ли не.“
След като приключи с вечерята, се върна към мемоарите. Поради нечетливия почерк на покойния граф напредваше бавно. Прозяваше се все по-често. В края на четвъртата глава реши да прекъсне.
Дотук мемоарите му се струваха невероятно скучни. Нямаше и намек за скандал.
Прибра писмата и папката от ръкописа, хвърлени върху масата, и ги заключи в куфара. След това заключи и вратата и като допълнителна предпазна мярка постави до нея и стол. Върху него сложи гарафа вода, която взе от банята.
Огледа с гордост защитните средства, съблече се и си легна. Реши да почете още малко мемоарите на графа, но му се доспа. Мушна ръкописа под възглавницата, загаси лампата и почти веднага потъна в сън.
След около четири часа внезапно се събуди — не разбираше какво точно е прекъснало съня му, може би някакъв странен звук, а може би и нюха за надвиснала опасност, силно развит у хора, водещи бурен живот.
За миг застина неподвижно, опитвайки се да подреди усещанията си. След малко дочу, че някой се промъква. После забеляза, че между него и прозореца, в близост до оставения на пода куфар, мракът е някак си сгъстен.
С рязко движение скочи от леглото, като междувременно запали лампата. Фигурата, коленичила до куфара, също се изправи рязко.
Бе келнерът Джузепе. В дясната му ръка проблесна нож с дълго тънко острие. Нахвърли се върху Антъни, почти осъзнал опасността. Бе невъоръжен, докато Джузепе имаше вид на човек, свикнал да борави с оръжие.