Антъни отскочи встрани и Джузепе не успя да му нанесе удар. В следващия миг двамата вече се боричкаха на пода. Антъни бе съсредоточил цялата си сила да притиска дясната ръка на Джузепе, та той да не използва ножа. Започна бавно да я извива назад. Усети как с другата ръка италианецът го стиска за гърлото и се опитва да го души. Независимо от това продължи да извива дясната му ръка.
След малко чу как ножът издрънча на пода. Но италианецът ловко се измъкна от хватката на Антъни. Той също скочи, ала направи грешка, опита се да затвори пътя за отстъпление на противника си, като застана между него и вратата. Твърде късно забеляза, че столът и гарафата с вода си бяха там, където ги беше оставил.
Джузепе се бе вмъкнал през прозореца и сега се насочи пак към него. В краткия миг, който Антъни изгуби с придвижването си към вратата, италианецът изскочи през прозореца на балкона, прехвърли се на съседния балкон, шмугна се през другия прозорец и изчезна.
Антъни разбра, че е безсмислено да го преследва. Човекът очевидно си бе подготвил пътя за бягство. Антъни щеше просто да си създаде неприятности.
Отиде до леглото, пъхна ръка под възглавницата и извади мемоарите. Добре, че ги бе оставил там, а не в куфара. Отиде при него с намерението да прибере и писмата.
Изруга тихо.
Писмата ги нямаше.
Глава шеста
Това изтънчено изкуство — изнудването
В четири без пет Вирджиния Ревъл, решила от здраво любопитство да се придържа към точността, се върна в дома си на Понт Стрийт. Отключи вратата и влезе в антрето, където се натъкна на безстрастния Чилвърс. — Извинете, госпожо, но е дошло едно лице, иска да ви види…
В първия миг Вирджиния не съобрази да обърне внимание на думата, която Чилвърс бе използвал, за да характеризира посетителя.
— Мистър Ломакс? Къде е, в гостната ли?
— Не, госпожо, не е Ломакс. — Чилвърс сякаш се извиняваше. — Едно лице, нали ви казах. Не ми се щеше да го пускам, но то каза, че идва по важна работа, свързана с покойния капитан. Реших, че сигурно ще пожелаете да го видите, и го пуснах в кабинета.
Вирджиния се позамисли. Бе овдовяла от няколко години и фактът, че рядко говореше за покойния си съпруг, се възприемаше от някои като признак, че с привидно безгрижното си поведение прикрива една незараснала рана. Други пък го тълкуваха точно по обратния начин — че тя никога не е обичала Тим Ревъл и не демонстрира скръб, каквато всъщност не изпитва.
— Вероятно трябва да ви кажа, госпожо — продължи Чилвърс, — че посетителят прилича на чужденец.
Любопитството на Вирджиния леко се засили. Покойният й съпруг бе работил в дипломатическата служба и заедно с него бяха живели в Херцословакия точно преди сензационното убийство на краля и кралицата. Нищо чудно неочакваният гостенин да се окажеше херцословак, някой стар слуга, изпаднал в беда.
— Добре си сторил, Чилвърс — рече тя и подсили думите си с одобрително кимване. — Къде каза, че си го поканил? В кабинета ли?
Бързо прекоси с изящна стъпка антрето и отвори вратата на малката стая до трапезарията.
Посетителят бе седнал в едно кресло до камината. При влизането й се изправи и я погледна. Вирджиния имаше превъзходна памет за лица и веднага съобрази, че никога не е виждала този човек. Бе висок, снажен и мургав, определено бе чужденец, но не от славянски произход. Реши, че е италианец, а може би испанец.
— Искали сте да ме видите. Аз съм мисис Ревъл.
Известно време човекът не реагира. Огледа я, сякаш се опитваше да й определи цената. В поведението му прозираше наглост, която госпожа Ревъл бързо усети.
— Ще ми кажете ли защо сте дошли? — попита го тя с леко нетърпение в гласа.
— Вие ли сте мисис Ревъл? Мисис Тимъти Ревъл?
— Да. Току-що ви го казах.
— Вярно. Добре, че се съгласихте да ме приемете, мисис Ревъл. В противен случай, както казах на вашия слуга, щях да бъда принуден да разговарям със съпруга ви.
Вирджиния го погледна удивено, но нещо я накара да премълчи истината. Ограничи се със сухата забележка:
— Това донякъде би ви затруднило.
— Едва ли. Аз съм настойчив човек. Както и да е, нека разговаряме делово. Това познато ли ви е?
Размаха нещо в ръката си. Вирджиния го погледна без особен интерес.
— Бихте ли ми казали какво е това, госпожо?
— Прилича на писмо — отвърна Вирджиния, вече убедена, че има работа с неуравновесен човек.