— Защо не погледнете и за кого е предназначено? — рече многозначително мъжът и й го подаде.
— Мога да чета — осведоми го любезно Вирджиния. — Адресирано е до някой си капитан О’Нийл, живущ на улица Кенел 15 в Париж.
Мъжът настървено издирваше в лицето й нещо, което не успяваше да открие.
— Бъдете така любезна да го прочетете. Вирджиния пое плика и извади писмото. Ръката й обаче сякаш застина и тя веднага му го върна.
— Това е лично писмо и определено не е предназначено за моите очи.
Мъжът се засмя иронично.
— Възхищавам се от актьорското ви умение, мисис Ревъл. Като актриса сте достигнали съвършенство. Надявам се, че поне няма да отречете подписа си.
— Подписа ли?
Вирджиния обърна плика и застина от изумление. Изящният подпис принадлежеше на Вирджиния Ревъл.
Тя потисна възклицанието си и прочете старателно писмото от начало до край. После се замисли. От естеството му ставаше ясно какво предстои.
— Е, госпожо? — попита човекът. — Това е вашето име, нали?
— Да — каза Вирджиния, — това е моето име. „Но почеркът не е мой“, можеше да добави. Вместо това обаче зарадва госта си с очарователна усмивка.
— Какво бихте казали — рече с мил глас, — дали да не седнем и да поговорим.
Гостът бе озадачен. Не бе очаквал домакинята да се държи така. Инстинктът му подсказа, че тя не се бои от него.
— Преди всичко бих искала да узная как ме открихте.
— Не бе трудно.
Извади от джоба си страница, откъсната от илюстровано списание, и й я подаде. Антъни Кейд лесно щеше да разпознае страницата.
Мисис Ревъл му я върна със замислен вид.
— Прав сте. Наистина не е било трудно.
— Давате си сметка, че това не е единственото писмо. Има и други.
— Боже мой! — възкликна Вирджиния. — Изглежда, съм била много невнимателна.
Отново забеляза, че спокойният й тон го е смутил. Усети, че й става страшно забавно.
— Така или иначе — рече тя, усмихната любезно, — много мило от ваша страна, че ме потърсихте, за да ми ги върнете.
— Аз съм беден човек, мисис Ревъл — каза гостът многозначително.
— Така безспорно ще влезете по-лесно в царството небесно.
— Не мога да си позволя просто да ви подаря писмата.
— Май има някакво недоразумение. Тези писма са собственост на човека, който ги е писал.
— Така е може би според закона, госпожо. В тази страна обаче има една поговорка, която гласи: „Владението е девет десети от закона“. А и нима сте готова да прибегнете до помощта на закона?
— Законът е доста строг към изнудвачите — напомни му Вирджиния.
— Моля ви, мисис Ревъл, не съм глупак. Прочетох тези писма, писмата на една жена до нейния любовник. От всичките лъха страхът да не бъде разкрита от съпруга си. Нима желаете да ги дам на вашия мъж?
— Пропуснали сте една възможност. Писмата са доста стари. Ами ако през това време съм овдовяла?
Човекът поклати самоуверено глава.
— Ако беше така, нямаше да има от какво да се страхувате и да се пазарите с мен.
Вирджиния се усмихна.
— Каква е цената ви? — попита делово.
— Само за хиляда лири ще ви дам цялата пачка. Както виждате, искам съвсем малко. Това е, защото цялата тази работа не ми е приятна.
— За нищо на света не бих ви платила хиляда лири — отсече Вирджиния.
— Госпожо, по начало не се пазаря. Хиляда лири, и писмата са ваши.
Вирджиния се замисли.
— Нека помисля. Пък и няма да е лесно да събера сумата.
— А какво бихте казали за малък аванс? От петдесет лири например? Пък после пак ще ви потърся.
Вирджиния погледна стенния часовник. Бе четири часът и пет минути, стори й се, че чува звънеца на входната врата.
— Добре — отговори бързо. — Елате утре, но по-късно. Към шест.
Отиде до бюрото, отключи го и от едно от чекмеджетата извади няколко смачкани банкноти.
— Тук навярно има около четирийсет лири. Ще ви стигнат.
Човекът алчно сграбчи парите.
— А сега си тръгвайте незабавно, ако обичате — каза Вирджиния.
Посетителят излезе послушно от стаята. През отворената врата Вирджиния мярна Джордж Ломакс, когото Чилвърс канеше да се качи по стълбите.
— Заповядай тук, Джордж — рече му Вирджиния. — Чилвърс, нали ще имаш добрината да ни поднесеш чай?