— Бих могъл да издекламирам без усилия „Момчето върху горящата палуба“. „Момчето стоеше върху горящата палуба, откъдето всички бяха побягнали.“ Знам само тези стихове, но останалото мога да допълня с действия. Например да имитирам съскането на пламъците, ако желаете. Колкото до илюстрацията на бягството, защо да не се разтърча като куче!
Мис Тейлър се засмя.
— Ах, този мистър Кейд! Нали е страшно забавен?
— Време е за утринния чай — внезапно рече Антъни. — Насам, ако обичате. На съседната улица има прекрасна сладкарница.
— Предполагам — започна мисис Калдикот с гърления си глас, — че този разход е за сметка на компанията.
— Уви, мисис Калдикот, не е — отвърна Антъни с професионален тон. — Утринният чай е за сметка на клиента.
— Това е неучтиво.
— Какво да се прави, мисис Калдикот, животът е пълен с изпитания, нали? — опита се Антъни да я развесели.
— Така си и знаех. Добре че сутринта на закуска напълних една кана с чай. Сега ще го стопля на примуса. Хайде, мъжо, идвай!
Мистър и мисис Калдикот се понесоха със сияещ вид към хотела. Даже гърбът на мисис Калдикот излъчваше самодоволството, породено от нейната предвидливост.
— Боже! — изропта Антъни. — Какви ли хора няма в този свят.
Поведе останалата част от компанията към сладкарницата. Мис Тейлър седна до него и възобнови разпита си.
— От колко време не се бяхте виждали с приятеля си?
— От около седем години.
— В Африка ли се запознахте?
— Да, но не в тази част. Когато за първи път се срещнах с Джими Макграт, вече го бяха подготвили за казана. Някои племена във вътрешността на континента са людоеди, сигурно знаете. Пристигнахме тъкмо навреме.
— И какво стана?
— Стана една приятна малка веселба. Очистихме част от разбойниците, а останалите си плюха на петите.
— Ах, мистър Кейд, животът ви наистина е бил наситен с приключения!
— Животът ми бе много спокоен, уверявам ви.
Дамата обаче очевидно не му повярва.
Някъде към десет часа вечерта Антъни Кейд влезе в малката стая, където Джими Макграт вече се бе надвесил над няколко бутилки.
— За мен по-силно питие, Джеймс — каза му. — Уверявам те, имам основания.
— Вярвам ти, приятелю. Никога не бих се заел с работа като твоята.
— Предложи ми друга и веднага ще напусна.
Макграт си приготви питие, погълна го с тренирано движение и си наля второ.
— Сериозно ли говориш, приятелю?
— За какво?
— Че ще зарежеш тази работа, ако ти осигуря друга.
— Защо питаш? Да не би да имаш възможност да ми осигуриш такава работа? Защо в такъв случай не си се заел с нея ти?
— Мога да го направя, но нямам ищах. Затова я предлагам на теб.
Антъни се усъмни.
— Какво й има, че не искаш да се заемеш с нея? Да не са те хванали за преподавател в неделно училище?
— Както ме гледаш, би ли се намерил човек, който да ми предложи да преподавам в неделно училище?
— Ако те познава, не.
— Работата си е много хубава. Нищо й няма.
— Да не предполага разходка до Южна Америка? Отдавна ми се ще да отида там. Не минава ден, без в някоя от тамошните малки републики да спретнат революция.
Макграт се ухили.
— Открай време си падаш по революциите. За теб май най-важното е да има патаклама.
— Просто си давам сметка, че достойнствата ми ще бъдат добре оценени в тези места. В една революция бих могъл да бъда много полезен, за която и да е от двете враждуващи страни. Къде-къде по-приятно е да се занимаваш с революции, отколкото да се препитаваш с честен труд.
— И преди си ми го казвал, приятелю. Не, нямах предвид Южна Америка. Имам предвид Англия.
— Англия ли? Завръщане на героя в родния му край след дългогодишно отсъствие? Как мислиш, Джими, след седем години могат ли да те опандизят за неплатени сметки?
— Не ми се вярва. Е, искаш ли да чуеш подробности те?
— Искам. Но още ме смущава, че ти самият не се заемаш с работата.
— Ще ти обясня защо. В момента търся злато, Антъни. По-точно, ще го търся във вътрешността на континента.
Антъни подсвирна и го погледна.
— Значи отново си се поддал на старата си страст, Джими. Отново искаш да си начешеш крастата и да се посветиш на своето хоби. Не познавам по-запален златотърсач.