— Не ми се вярва — рече Антъни. — Тръгна ли нанякъде, обикновено стигам.
— Срещу вас са се опълчили много опасни хора. Допреди месец и аз нямаше да повярвам, но, уверявам ви, мистър Макграт, оттогава сме подлагани на натиск и шантаж толкова често, че вече не сме на себе си. Предлагам ви да не се опитвате лично да ни носите ръкописа в издателството. Ще пратим един от нашите служители в хотела, за да го вземе от вас.
— Какво ще стане, ако бандитите го пресрещнат? — попита Антъни.
— Отговорността вече ще е наша, не ваша. Ще го предадете на нашия човек срещу разписка, с която от вас се снема всякаква отговорност. Чекът за хиляда лири, който според договора и завещанието на покойния автор трябва да ви връчим, ще бъде готов не по-рано от сряда. Но ако настоявате, бих могъл да ви пратя по същия куриер чек, подписан от мен.
Антъни се замисли. Бе смятал да задържи мемоарите до последния ден с надеждата да разбере за какво е цялата дандания. Ала нямаше как да не признае логиката в доводите на издателя.
— Добре — отвърна с лека въздишка. — Съгласен съм. Пратете служителя. Ако не ви затруднява да пратите и чека, бих предпочел този вариант. Не е изключено да напусна Англия преди сряда.
— Ясно, мистър Макграт. Нашият служител ще дойде при вас още утре сутринта. Ще е разумно да не пращаме човек от самата сграда на издателството, затова ще възложим мисията на мистър Холмс, който живее в Южен Лондон. Той ще се свърже с нас и сетне ще ви връчи разписката за ръкописа. Предлагам довечера да оставите фалшив пакет в касата на хотела. Така ще заблудим враговете и ще изключим възможността стаята ви да бъде нападната нощес.
— Добре. Ще го направя.
Антъни затвори телефона със замислено лице.
След това възобнови прекъснатото издирване на вечно изплъзващия се Джузепе. Без резултат. Италианецът наистина бе работил във въпросния ресторант, но никой там не знаеше нищо за неговия личен живот или за приятелите му.
— Аз обаче ще те открия, приятелю — процеди Антъни през зъби. — Ще те открия на всяка цена. Въпрос е само на време.
В девет часа сутринта на следващия ден му бе донесена визитната картичка на господата Болдърсън и Ходжкинс. Антъни заръча да пуснат приносителя и при него се яви мистър Холмс, симпатично спокойно човече. Той му връчи ръкописа и в замяна получи чек за хиляда лири. Мистър Холмс сложи ръкописа в малката си кафява чанта, пожела на Антъни приятен ден и си тръгна. На пръв поглед всичко мина по вода.
— Може и да го убият на път към издателството — промърмори си тихо Антъни, гледайки разсеяно през прозореца. — Дали ще го сторят?
Сложи чека в плик, заедно с една написана на ръка бележка и грижливо го запечата. Джими, който по време на срещата си с Антъни в Булавайо се бе позамогнал, му бе дал на заем значителна сума, която той всъщност не бе използвал.
„Едната работа свърших, но другата не — каза си Антъни. — Всъщност се поизложих. Няма обаче да се отказвам. Ще се дегизирам и ще ида да огледам къщата на Понт Стрийт 487.“
Прибра багажа си, слезе, плати сметката и нареди да извикат такси. Започна да раздава бакшиши на хотелските служители, изпречили се на пътя му, макар и повечето от тях да не бяха допринесли с нищо за удобството на неговия престой в хотела. Тъкмо щеше да си тръгва, когато някакво малко момче го настигна по стълбите с илик в ръка.
— Току-що пристигна за вас, сър.
Антъни въздъхна и извади още един шилинг. Таксито изпухтя и с усилие потегли, а Антъни разтвори плика.
Вътре имаше доста странен документ. Наложи му се да го прочете четири пъти, докато разбере за какво става дума. Казано на обикновен английски (а писмото бе не на обикновен английски, а на онзи особен засукан език, присъщ на посланията, сътворени от държавни служители), от посланието излизаше, че днес, четвъртък, господин Макграт пристига в Англия от Южна Африка във връзка с мемоарите на граф Стилптич. Авторът на писмото го умоляваше да не предприема нищо, докато не проведе поверителен разговор с мистър Джордж Ломакс и с още неколцина души, за чиято високопоставеност намекваше, и го канеше съвсем недвусмислено на другия ден, петък, да посети имението Чимнис като личен гост на лорд Кейтърам.
Антъни изпита голямо удоволствие от неясното и объркано послание.