Поклати глава. Джордж не бе подходящ. Щеше да помисли преди всичко за службата си. Щеше да му бъде много неприятно да го замесват в такива неща. Не, Джордж изобщо не беше подходящ.
След това лицето й се разведри. Бил, разбира се! Без много да се замисля, му позвъни.
Отговориха й, че преди половин час е тръгнал за Чимнис.
— Дявол да го вземе! — възкликна Вирджиния и гневно затвори телефона.
Ужасно е да си затворен насаме с един труп и да няма с кого да разговаряш.
В този момент на входната врата се позвъни.
Вирджиния подскочи. След няколко минути звъненето се повтори. Елиз беше на горния етаж и нямаше как да го чуе.
Вирджиния отиде в антрето, свали веригата и отключи всички брави, които слугинята бе заключила в своето престараване. След това с въздишка отвори вратата. На стъпалата стоеше безработният младеж.
Вирджиния почувства как нервите й се отпускат.
— Влезте! — покани го. — Май имам работа за вас. Отведе го в трапезарията, придърпа стол за него, след това седна насреща му и започна да го разглежда много внимателно.
— Извинете — каза тя, — но дали…
— Дали съм завършил Итън или Оксфорд ли? — попита младият човек. — Нали това искахте да ме попитате?
— Всъщност, да — призна си Вирджиния.
— Стигнах дъното единствено заради собственото си неумение да се заловя за постоянна работа. Дано не ми предлагате постоянна работа.
Вирджиния се усмихна.
— Не, не се иска никакво постоянство.
— Чудесно — отвърна младежът удовлетворено.
Вирджиния още веднъж огледа с одобрение бронзовото му лице и високото му стройно тяло.
— Виждате ли — започна да му обяснява, — в момента съм в затруднено положение и не мога да разчитам на никого от близките си. Те са, как да ви кажа, хора, които имат какво да губят.
— Аз нямам какво да губя, така че продължавайте. Кажете ми какъв е вашият проблем.
— В съседната стая има мъртвец — поясни Вирджиния. — Убит е и просто не знам какво да правя.
Изрече всичко това със спокойствието на дете. Младият човек моментално се издигна в очите й, след като тя забеляза как реагира на нейните думи: така, сякаш бе свикнал всеки ден да чува такива неща.
— Чудесно — отвърна той с леко въодушевление. — Открай време съм изпитвал желание да се заема с любителска детективска работа. Ще идем ли да огледаме тялото, или преди това ще ми разкажете нещо?
— Най-добре е първо да ви изложа фактите — рече Вирджиния и се замисли как да ги предаде по-сбито. След това започна да разказва ясно и кратко: — Този човек се яви за пръв път в моя дом вчера и пожела да разговаря с мен. Носеше със себе си писма. Любовни писма, подписани с моето име…
— Които обаче не са били написани от вас — вметна тихо младежът.
Вирджиния го погледна удивено.
— Откъде знаете?
— Просто се досетих. Продължете, ако обичате!
— Поиска да ме изнуди и не знам дали ще ме разберете, но аз му позволих.
Погледна го умолително и видя, че той кима с разбиране.
— Естествено, че ви разбирам. Искали сте да изпитате едно ново усещане.
— Много сте проницателен! Наистина исках точно това.
— Да, проницателен съм — потвърди скромно младежът. — Уверявам ви обаче, че малцина ще ви влязат в положението. Повечето хора нямат въображение.
— Сигурно сте прав. Казах на човека да дойде днес в шест часа. Когато се върнах от Ранело, разбрах, че някой е пратил фалшива телеграма, вследствие на която цялата прислуга е заминала, останала е само камериерката. После влязох в стаята и открих този човек застрелян.
— Кой го е пуснал?
— Нямам представа. Ако беше камериерката, щеше да ме предупреди.
— Тя знае ли какво се е случило?
— Не съм й казала нищо.
Младежът кимна и се изправи.
— А сега да видим трупа — каза той. — Но ще ви предупредя: Поначало е най-добре винаги да се казва истината. Една лъжа повлича след себе си други, а затънеш ли в лъжи, ти доскучава.
— Значи ме съветвате да се обадя в полицията.
— По всяка вероятност ще ви дам именно такъв съвет. Нека обаче първо видим човека.
Вирджиния понечи да го изведе от стаята, но щом стигна вратата, внезапно спря.
— Между другото — рече, — още не сте ми казали името си.
— Как се казвам ли? Казвам се Антъни Кейд.