Глава девета
Антъни се отървава от трупа
Антъни последва Вирджиния с лека усмивка. Събитията бяха приели съвсем неочакван обрат. Лицето му обаче отново придоби сериозно изражение, след като той огледа трупа.
— Още е топъл — каза младежът. — Убит е преди по-малко от половин час.
— Точно преди да се прибера?
— Да.
Антъни се изправи и присви вежди. След това зададе въпрос, смисълът на който не стигна веднага до Вирджиния.
— Камериерката не е влизала в тази стая, нали?
— Не.
— А знае ли, че вие сте влизали в нея?
— Да. Видя ме, когато отворих вратата отвътре.
— След като вече бяхте открили трупа ли?
— Да.
— И вие не й казахте нищо?
— Трябваше ли да й казвам? Щеше да изпадне в истерия. Тя е французойка и нали разбирате, лесно дава воля на чувствата си. Предпочетох да помисля какво да правя.
Антъни кимна, но не каза нищо.
— Според вас съм направила лошо, така ли?
— Просто е жалко, че се е получило така, мисис Ревъл. Ако вие и камериерката бяхте открили трупа заедно веднага след вашето завръщане, това щеше много да опрости нещата. Щеше да е ясно, че човекът е бил застрелян преди вашето завръщане.
— Докато сега биха могли да кажат, че е бил убит след… Да, разбирам ви.
Антъни я наблюдаваше, докато тя осмисляше думите му. У него се затвърди първоначалното впечатление от срещата им на стълбите. Освен красива тази жена бе смела и умна.
Вирджиния бе толкова погълната от случилото се, че не й дойде на ум да се запита откъде този човек знае името й.
— Чудно как Елиз не е чула изстрела — промълви тя.
Антъни кимна към отворения прозорец, откъдето се раздаде пукотът от ауспуха на минаваща кола.
— Сама виждате. Лондон не е място, където един изстрел ще направи впечатление.
Вирджиния отново погледна трупа в креслото и потрепери.
— Прилича на италианец — отбеляза тя с любопитство.
— Наистина е италианец — потвърди Антъни. — Според мен работи като келнер, а с изнудване се занимава само през свободното си време. Твърде възможно е да се казва Джузепе.
— Боже мой! — извика Вирджиния. — Вие да не сте Шерлок Холмс?
— Не — отвърна Антъни със съжаление. — Просто налучквам. После ще ви обясня. Значи този човек ви е показал някакви писма и е поискал пари. Дадохте ли му?
— Да.
— Колко?
— Четирийсет лири.
— Лошо — рече Антъни, без обаче да показва, че е изненадан. — Хайде сега да видим телеграмата.
Вирджиния я взе от масичката и му я подаде. Видя как лицето му става мрачно, докато той я чете.
— Какво има?
Антъни мълчаливо й я подаде, посочил с пръст пощенската станция.
— Пусната е от Барне. А днес следобед вие сте били в Ранело. Нищо не е пречело да я пуснете и вие?
Вирджиния бе като замаяна от думите му. Стори й се, че около нея все повече се затяга някакъв обръч. Този човек й казваше неща, които досега само се бяха въртели някъде в съзнанието й.
Антъни извади носна кърпа и я омота около ръката си, после взе пистолета.
— Ние, престъпниците, трябва да внимаваме — каза й, сякаш се оправдаваше. — Не бива да оставяме отпечатъци от пръсти.
Изведнъж младежът сякаш се вцепени. Гласът му също се измени, стана рязък и напрегнат.
— Мисис Ревъл, виждали ли сте някога този пистолет?
— Не — отвърна Вирджиния учудено.
— Сигурна ли сте?
— Съвсем сигурна.
— А вие притежавате ли пистолет?
— Не.
— Притежавали ли сте някога?
— Не, никога.
— Сигурна ли сте?
— Напълно.
Той я гледа втренчено около минута, Вирджиния също не сваляше очи от него, смаяна от промяната в гласа му.
Антъни въздъхна.
— Много странно — рече й. — Как ще го обясните?
Показа й пистолета. Бе малък, наподобяваше играчка, макар и да бе доказал, че е смъртоносно оръжие. Върху него бе гравирано името „Вирджиния“.
— Но това е невъзможно! — извика тя. Удивлението й бе така искрено, че Антъни не можа да не й повярва.
— Седнете — промълви тихо. — Нещата май са по-сериозни, отколкото изглеждаха в началото. Нека първо видим какви са хипотезите. Има две възможности. Първата е свързана с тази Вирджиния, истинската авторка на писмата. Не е изключено тя да го е проследила и застреляла, сетне да е хвърлила пистолета, да си е прибрала писмата и да си е отишла.