Изрече името бавно, наблюдавайки реакцията на Джордж. Джордж подскочи в креслото и едва сдържа едно възклицание.
— По време на разговора ни поех ангажимент да дойда в Англия, за да направя една дребна услуга на мистър Макграт, защото той беше зает. Тъй като билетът бе купен на негово име, пътувах като Джеймс Макграт. Нямам представа дали по този начин съм нарушил някакъв закон, но това навярно го знае старши инспекторът и ще ме подведе под отговорност, ако е необходимо.
— Ако обичате, сър, продължете разказа си — рече Батъл и примигна.
— След като пристигнах в Англия, отседнах в хотел „Блиц“ все още под името Джеймс Макграт. Лондонската ми задача се състоеше да предам един ръкопис на едно издателство. Веднага обаче бях обсаден от представители на две политически партии от едно чуждоземно кралство. Едните се опитаха да ми въздействат със строго конституционни методи, другите — с недотам конституционни. Дадох отговор и на едните, и на другите според обстоятелствата. Но патилата ми не приключиха с това. В същата нощ един от келнерите на хотела направи опит да открадне нещо от стаята ми.
— Ала вие не сте съобщили на полицията — каза старши инспектор Батъл.
— Прав сте. Не го направих. Не липсваше нищо. Все пак уведомих управителя на хотела и той ще го потвърди. Ще ви съобщи и че същата нощ въпросният келнер внезапно е изчезнал по никое време от хотела. На другия ден ми се обадиха издателите и предложиха да изпратят в хотела свой представител, който да се срещне с мен и да прибере ръкописа. Съгласих се и на следващата сутрин договорката бе надлежно изпълнена. Оттогава не съм чувал нищо по въпроса и предполагам, че ръкописът благополучно е пристигнал в издателството. Вчера все още като Джеймс Макграт получих писмо от мистър Ломакс… — Антъни замълча. Бе започнал да изпитва удоволствие от разказа си. Джордж неловко се разшава в креслото.
— Сега си спомних — промърмори той. — Изпращам толкова много писма! Разбира се, не можеше да се очаква от мен да се досетя, при положение че в началото назовахте друго име. Позволявам си, освен това да кажа — тук в гласа на Джордж се появи назидателна нотка, — че намирам за крайно недостойно да използвате името на друг човек. Изобщо не се съмнявам, че сте извършили сериозно закононарушение.
— В това писмо — продължи Антъни, без да се трогва от тирадата, — мистър Ломакс прави редица предложения относно съдбата на поверения ми ръкопис. Също така ми предаде поканата на лорд Кейтърам да присъствам на партито тук.
— Радвам се да ви видя, любезни приятелю! — отвърна благородникът. — По-добре късно, отколкото никога, нали?
При тези думи Джордж се намръщи. Старши инспектор Батъл отново плъзна невъзмутимия си поглед върху Антъни.
— С това ли да обясним нощното ви присъствие в имението, сър?
— В никакъв случай — отговори радушно Антъни. — Когато получа покана да отседна в нечие имение, не прескачам оградата по никое време, не прекосявам моравата и не проверявам дали са отворени партерните прозорци. В такива случаи заставам пред главния вход, натискам звънеца и след това си почиствам обувките в изтривалката. Нека обаче продължа разказа си. Написах отговор на мистър Ломакс, в който поясних, че ръкописът вече не е у мен и по тази причина за жалост трябва да отклоня любезната покана на лорд Кейтърам. След като обаче изпратих този отговор, се сетих за нещо, което дотогава ми бе убягнало — Антъни замълча: бе дошъл моментът да стъпи върху тънкия лед. — Докато се боричках с келнера Джузепе, от дрехите му изпадна късче хартия, върху което бяха написани няколко думи. В началото те не ми говореха нищо, но след като прочетох поканата, направих връзка с думата „Чимнис“. Извадих късчето хартия и го погледнах. Видях каквото очаквах. Ето го това парче хартия, прочетете го! На него пише: „Чимнис, четвъртък, 11,45“. Батъл внимателно разгледа бележката.
— Е, да — продължи Антъни, — названието „Чимнис“ може би няма никаква връзка с този дом. Но може и да има. Освен това въпросният Джузепе очевидно бе крадец и разбойник. Реших, че ще е добре да дойда дотук с кола, да се убедя, че всичко е наред, да отседна в странноприемницата и на следващата сутрин да се обадя на лорд Кейтърам, за да го предупредя през уикенда да си отваря очите на четири.
— Правилно — окуражи го Кейтърам. — Съвсем правилно!
— Закъснях обаче, тъй като не бях пресметнал добре времето за път. Накратко, спрях колата, прекатерих се през оградата и прекосих парка. Когато се оказах на терасата, целият дом тънеше в мрак и тишина. Тъкмо понечих да си тръгна, когато чух изстрел. Стори ми се, че се е раздал от вътрешността на замъка, така че се върнах, минах през терасата и се опитах да отворя прозорците. Но те бяха залостени, а и от къщата не се чуваха никакви отзвуци. Изчаках малко, ала в замъка цареше мъртвешка тишина. Реших, че съм сгрешил и съм чул изстрела на някой заблудил се бракониер — между другото, съвсем правдоподобен извод при тези обстоятелства.