— Напълно правдоподобен — съгласи се безизразно старши инспектор Батъл.
— Върнах се в странноприемницата, легнах си и тази сутрин научих новината. Дадох си сметка, че неминуемо ще бъда заподозрян. Затова и дойдох, за да разкажа какво знам с надеждата, че няма да ми бъдат сложени белезници.
Настъпи кратко мълчание. Полковник Мелроуз погледна старши инспектор Батъл.
— Работата изглежда съвсем ясна — отбеляза той.
— Така е — рече Батъл. — Според мен тази сутрин няма да слагаме белезници на никого.
— Имате ли въпроси, Батъл?
— Бих искал да знам едно. Що за ръкопис беше това? Погледна Джордж, който му отговори без желание:
— Става дума за мемоарите на покойния граф Стилптич. Знаете ли…
— Излишно е да ми обяснявате повече — прекъсна го Батъл. — Вече ми е ясно. — След това се обърна към Антъни: — Господин Кейд, знаете ли кой е бил застрелян?
— В кръчмата разправяха, че е някой си княз Станислав или нещо от този род.
— Кажете му — рече лаконично Батъл на Джордж Ломакс.
На него явно никак не му се щеше да го прави, но той се насили да поясни:
— Господинът, посетил Чимнис инкогнито под името княз Станислав, всъщност бе Негово Височество княз Михаил Херцословашки.
Антъни подсвирна.
— Вижда ми се доста странно — отбеляза той.
Старши инспектор Батъл, който дотогава наблюдаваше Антъни от упор, тихо изръмжа, сякаш даваше израз на своята удовлетвореност, и рязко се изправи на крака.
— Бих искал да задам на мистър Кейд един-два въпроса — съобщи той. — Ако не възразявате, ще го поканя да идем заедно в заседателната зала.
— Разбира се, разбира се — отвърна лорд Кейтърам. — Водете го където искате.
Антъни и детективът излязоха.
Вече бяха махнали трупа от мястото на трагедията. Там, където той бе лежал, имаше тъмно петно, но по нищо не личеше, че в помещението се е разиграла трагедия. Слънчевите лъчи, нахлуващи през трите прозорци, го бяха изпълнили с мека светлина, която подчертаваше пастелните тонове на старата ламперия. Антъни се огледа и хареса стаята.
— Бива си я — изкоментира младежът. — Такива неща могат да се видят само в добрата стара Англия.
Старши инспекторът не реагира на похвалното му слово. Вместо това му зададе въпрос:
— На вас в началото какво ви се стори? Че изстрелът се е раздал от тази стая, така ли?
— Я да видя. — Антъни отвори прозореца и излезе през него на терасата. Огледа дома. — Да, от тази стая беше. Тя е малко издадена и заема целия ъгъл. Ако бяха стреляли другаде, щях да си помисля, че звукът идва отляво. Стори ми се обаче, че го чувам зад себе си или отдясно. Тъкмо затова реших, че са бракониери. Стаята е на самия ъгъл, сам виждате. — Върна се обратно в помещението и зададе въпрос, за който сякаш току-що се бе сетил. — Защо обаче ме питате това? Та вие знаете, че се е стреляло тук?
— А! — възкликна старши инспекторът. — Никога не знаем толкова много, колкото ни се иска. Наистина е бил застрелян тук. Вие нали споменахте, че сте проверили дали прозорците са отворени?
— Да. Бяха залостени отвътре.
— Колко прозореца проверихте?
— И трите.
— Сигурен ли сте, сър?
— Имам навика да съм сигурен. Защо питате?
— Защото има нещо странно — отвърна старши инспекторът.
— Какво?
— Когато престъплението бе разкрито тази сутрин, средният прозорец бе отворен. Тоест, не бе залостен отвътре.
— Уф! — ахна Антъни, след което седна на перваза и извади табакерата си. — Ето ти ново двайсет! Това изменя напълно нещата. В такъв случай остават две възможности. Едната е, че е бил убит от човек, който се е намирал в дома и след моето заминаване е отключил единия прозорец, за да изглежда убийството работа на външен човек. Другата възможност е да ви лъжа. Както виждам, вие сте по-склонен да повярвате във втората възможност. Уверявам ви обаче, че грешите.