— Никой няма да напусне къщата, докато не разпитам всички — отсече мрачно старши инспектор Батъл.
Антъни го погледна съчувствено.
— Кога ви дойде на ум, че това може да е работа на човек, намиращ се в къщата? — попита младежът.
Батъл се усмихна.
— Още в самото начало. Вашите следи бяха някак си дразнещо очебийни. Усъмних се в момента, когато размерът на обувките ви напълно съвпадна с този на отпечатъците.
— Моите поздравления на Скотланд Ярд! — рече любезно Антъни.
Той обаче си даде сметка, че тъкмо сега, когато Батъл бе дал вид, че приема пълната непричастност на Антъни в престъплението, трябва да е най-нащрек. Старши инспектор Батъл бе много хитър. Не биваше да си позволява и най-малкото подхлъзване пред него.
— Предполагам, е станало тук — рече Антъни и посочи тъмната ивица върху пода. — Нали?
— Да.
— С какво е бил застрелян? С револвер?
— Да. Но ще разберем марката едва когато извадят при аутопсията куршума.
— Значи револверът още не е открит.
— Не.
— И никакви следи ли няма?
— Е, разполагаме с това.
С жеста на съзаклятник старши инспектор Батъл извади половин лист хартия. Наблюдаваше внимателно Антъни, когато му го показваше, без обаче това да проличи.
Антъни веднага разпозна рисунката върху парчето хартия, ала не се издаде, че се е смутил от нея.
— Значи отново „Другарите на Червената ръка“. Щом са рекли да показват наляво и надясно този символ, може би е най-добре да го отпечатат. Навярно е много досадно за всеки конкретен случай да го рисуват на ръка. Къде бе намерено това.
— Под трупа. Вие виждали ли сте по-рано тази рисунка, сър.
Антъни му описа набързо краткото си спречкване с въпросното човеколюбиво сдружение.
— Според мен замисълът е да се създаде впечатлението, че Другарите са му видели сметката.
— Допускате ли го, сър?
— Как да ви кажа, на пръв поглед ще затвърди славата им. От друга страна обаче знам, че който най-много заплашва с кръвопролития, обикновено не е помирисвал кръв. Другарите не ми се виждат чак такива смелчаци, пък и са твърде живописни на вид. Не ми се вярва сред тях да се намери човек, който да се дегизира като гост на празненство в провинциално благородническо имение. Все пак е възможно всичко.
— Прав сте, мистър Кейд, възможно е всичко.
Антъни изведнъж се развесели.
— А, вече ми е ясно. Отворен прозорец, следи от стъпки и подозрителен непознат в селската странноприемница. Но ще ви уверя, драги ми старши инспекторе, че може да съм всякакъв, ала не съм местният представител на Червената ръка.
Старши инспектор Батъл се подсмихна и едва след това извади главния си коз.
— Имате ли нещо против да видите тялото? — попита внезапно той.
— Не, естествено — отвърна Антъни.
Батъл извади от джоба си ключ и като тръгна пред младежа, спря пред една врата и я отключи. Беше един от малките кабинети. Трупът, сложен върху масата, бе покрит с чаршаф.
Старши инспектор Батъл изчака Антъни да застане до тялото и чак тогава дръпна с рязко движение чаршафа.
Очите му тържествено просветнаха, когато Антъни възкликна и на лицето му се изписа удивление.
— Значи го познавате, мистър Кейд — рече Батъл с глас, който се постара да очисти от всякакво тържествуване.
— Познавам го, как да не го познавам — отговори съвзелият се Антъни. — Но не като княз Михаил Обоглович. Дойде при мен от името на господата Болдърсън и Ходжкинс и се представи като Холмс.
Глава тринадесета
Гостът от Америка
Старши инспектор Батъл заметна отново тялото с чаршафа с унилия вид на човек, току-що проиграл най-силния си коз. С ръце в джобовете, Антъни се бе замислил.
— Значи това е имал предвид старият Лолипоп, когато натърти, че разполага и с други средства — промърмори младежът.
— Какво казахте, мистър Кейд?
— А, нищо, нищо. Извинете, отплеснах се. Оказа се, че от мен, или по-точно от моя приятел Джими Макграт елегантно бяха отнети хиляда лири.
— Хиляда лири не са малко пари — изкоментира Батъл.
— Смущават ме не толкова тези хиляда лири — отвърна Антъни, — макар и да съм съгласен с вас, че не са малко пари, колкото фактът, че бях измамен. Предадох ръкописа като последния глупак. Ето кое е обидно, старши инспекторе.