Детективът не му отговори.
— Е — продължи Антъни, — стига съм се вайкал, от това полза никаква. Може би още не всичко е изгубено. До следващата сряда трябва да издиря мемоарите на стария симпатяга Стилптич и всичко ще бъде наред.
— Имате ли нещо против да се върнем в заседателната зала, мистър Кейд? Ще ми се да ви покажа нещо.
Отидоха в залата и детективът се насочи направо към средния прозорец.
— Знаете ли, мистър Кейд, сетих се за този прозорец. Не може да се помръдне, наистина. Не е изключено обаче да сте сгрешили, когато сте помислили, че е залостен отвътре. Възможно е просто да е запецнал. Сигурен съм, да, почти съм сигурен, че сте сгрешили.
Антъни го погледна изпитателно.
— А ако заявя, че съм убеден в това?
— Не допускате ли, че дограмата се е слепнала — попита го Батъл, вторачен право в очите.
— Щом ви допада, старши инспекторе, допускам.
Батъл се усмихна доволно.
— Бързо схващате, сър. И не възразявате да го потвърдите в подходящ момент, нали?
— Не. Аз…
Прекъсна насред изречението, тъй като Батъл го стисна за китката. Старши инспекторът се наведе и започна да се ослушва.
Като показа с ръка на Антъни също да мълчи, се промъкна на пръсти до вратата и рязко я отвори.
Там стоеше висок мъж с черна коса, грижливо сресана на път в средата, с подчертано невинни порцелановосини очи и с длъгнесто спокойно лице.
— Извинете, господа — провлачи той със силен отвъдокеански акцент, — но дали може да огледам местопрестъплението? Сигурно и двамата сте от Скотланд Ярд.
— Аз нямам тази чест — уточни Антъни, — но този господин е старши инспектор Батъл от Скотланд Ярд.
— Така ли? — попита господинът от Америка, като се направи на много заинтригуван. — Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Казвам се Хайръм П. Фиш и съм от Ню Йорк.
— Какво искахте да видите, мистър Фиш? — попита детективът.
Американецът влезе бавно в стаята и огледа с голямо любопитство тъмната ивица на пода.
— Интересувам се от престъпления, мистър Батъл. Те са едно от моите хобита. Автор съм на поредица статии по въпроса, поместени в един от нашите седмичници под заглавието „Упадъкът в нравите и престъпността“.
Докато говореше, очите му обходиха цялото помещение, без да пропускат нищо. Погледът му се задържа малко по-дълго единствено върху прозореца.
— Трупът беше преместен — рече старши инспектор Батъл, констатирайки един и без това очевиден факт.
— Естествено — отвърна мистър Фиш. Погледът му се плъзна по облицованите с ламперия стени. — В тази стая, господа, има няколко великолепни картини. Една на Холбайн, две на Ван Дайк и ако не греша, една на Веласкес. Живописта ме интересува не по-малко от първите издания. Лорд Кейтърам има добрината да ме покани тук именно за да видя тези издания. — Фиш въздъхна. — Но, уви, сега явно няма да имам тази възможност. Гостите вероятно трябва да се върнат незабавно в града.
— Боя се, сър, че това засега е невъзможно — отвърна старши инспектор Батъл. — Никой не бива да напуска замъка, преди да е бил разпитан.
— Тъй ли? А кога ще е разпитът?
— Може би утре, а може би не по-рано от понеделник. Налага се да извикаме съдебен лекар и да направим аутопсия.
— Ясно — каза американецът. — При тези обстоятелства обаче уикендът ще бъде доста тъжен.
Батъл тръгна към вратата.
— Хайде да излезем — предложи той. — Стаята трябва да остане заключена.
Изчака другите двама да излязат, заключи вратата и прибра ключа.
— Сигурно търсите отпечатъци от пръсти? — рече мистър Фиш.
— Възможно е — бе лаконичен старши инспекторът.
— Вероятно в такава нощ един пришълец непременно е оставил и следи от стъпки върху паркета.
— Отвън са много, вътре няма.
— Отвън са моите — намеси се бодро Антъни. Излъчващите невинност очи на американеца се спряха върху него.
— Учудвате ме, млади момко — каза той.
Завиха по коридора и се оказаха в голямо просторно помещение, облицовано като заседателната зала с ламперия от стар дъб. В дъното изникнаха други две фигури.
— Ето го и нашия великолепен домакин! — възкликна мистър Фиш.
В този момент подобно описание на лорд Кейтърам бе толкова нелепо, че Антъни се извърна, за да прикрие усмивката си.