— Но вие вече го нямате.
— Следващата сряда, казах. Днес е петък. Дотогава има цели пет дена, през които трябва да си го върна.
— А ако вече е изгорен?
— Не ми се вярва.
Както разговаряха, стигнаха в края на терасата. Пред тях се появи някакъв едър мъжага. Антъни, който още не бе виждал великия мистър Хърман Айзъкстейн, го огледа с интерес.
— Здравейте, бароне — рече Айзъкстейн, махвайки с ръка, в която държеше голяма черна пура. — Лоша работа. Много лоша.
— Добри ми приятелю мистър Айзъкстейн, лоша е наистина! — потвърди баронът. — Прекрасното ни начинание се срути.
Антъни тактично остави двамата да си изплакват болката и продължи нататък.
Внезапно спря. От средата на живия плет се издигаше струйка дим.
„Там навярно има някакъв проход — реши Антъни. — Чувал съм за такива работи.“
Бързо се огледа. В другия край на терасата лорд Кейтърам разговаряше с капитан Андраши. И двамата бяха с гръб към него. Антъни се наведе и с усилие се провря през живия плет.
Бе отгатнал. Имаше не един, а два успоредни живи плета, разделени от тясна пътечка. Започваше откъм страната на замъка. В плета нямаше нищо тайнствено, но никой, който го видеше откъм предната страна, нямаше да се досети, че е двоен.
Антъни обърна поглед към другия край на пътечката. Там върху плетен стол се бе настанил някакъв мъж. На облегалката бе оставена наполовина изпушена пура. Мъжът, изглежда, бе заспал.
„Странно — рече си Антъни. — Мистър Хайръм Фиш явно предпочита да остава в сянка.“
Глава шестнадесета
Чай в занималнята
Върна се на терасата с усещането, че единственото място, където човек би могъл да разговаря спокойно, без да го е страх, че е подслушван, е средата на езерото.
От замъка се разнесе звънкото кънтене на гонг и след малко с тържествен вид се появи Тредуел.
— Обядът е сервиран, милорд! — каза той.
— Най-сетне! — Лорд Кейтърам се оживи. — Хайде на обяд!
В този миг от замъка изскочиха две деца, палави девойчета на дванайсет и десет години. Макар и да се казваха Дълси и Дейзи, както бе съобщила Бъндъл, изглежда, бяха по-известни с имената Гъгъл и Уинкъл. Впуснаха се в боен танц, изпълнен с писъци и прекратен едва след като Бъндъл излезе и ги усмири.
— А къде е мадмоазел? — попита тя.
— Има мигрена, мигрена, мигрена! — изтананика Уинкъл.
— Ура! — присъедини се към нея Гъгъл.
Междувременно лорд Кейтърам бе успял да вкара повечето гости в трапезарията. Хвана и Антъни за ръка.
— Елате в кабинета — прошепна му. — Там имам нещо по-специално.
Промъкна се по коридора по-скоро като крадец, отколкото като стопанин и се шмугна в своето убежище. Отвори вратата на шкафа и извади няколко бутилки.
— Ожаднявам, когато разговарям с чужденци — обясни лордът, сякаш се извиняваше. — Просто не знам защо се получава така.
На вратата се почука и се показа Вирджиния.
— Ще ми приготвиш ли един специален коктейл? — попита тя.
— Разбира се — отвърна гостоприемно лорд Кейтърам. — Влез!
Следващите няколко минути преминаха в тежки ритуали.
— Дойде ми добре — въздъхна лорд Кейтърам, оставяйки чашата върху масата. — Както вече казах, много се уморявам от разговорите с чужденци. Може би защото са прекалено учтиви. Хайде да ставаме, че е време за обяд.
Поведе ги към трапезарията. Вирджиния хвана Антъни за ръката и забави ход, за да поизостанат.
— И аз свърших една добра работа — прошепна тя.
— Убедих лорда да ми покаже трупа.
— И какво? — попита нетърпеливо Антъни. Вирджиния поклати глава.
— Не се оказахте нрав — промълви младата жена. — Наистина е княз Михаил.
— Уф! — Антъни сякаш бе разочарован. — Отгоре на всичко мадмоазел страда от мигрена — добави той със съжаление.
— Има ли значение?
— Вероятно не, но ми се щеше да я видя. Знаете ли, разбрах, че именно мадмоазел живее във втората стая от края. Стаята, в която снощи видях да се пали лампата.
— Интересно.
— Сигурно е без значение. И все пак смятам до довечера да видя мадмоазел.
Обядът бе мъчително изпитание. Дори Бъндъл със своята жизнерадостност не успя да създаде настроение. Баронът и Андраши се държаха строго официално, спазваха неотклонно етикета и въобще имаха поведението на хора, оказали се в мавзолей. Лорд Кейтърам бе сънен и потиснат. Бил Евърсли гледаше сластно Вирджиния. Джордж си даваше сметка за деликатното положение, в което бе изпаднал, и разговаряше важно с барона и с мистър Айзъкстейн. Гъгъл и Уинкъл, изпълнени с радост, че в дома е имало убийство, трябваше през цялото време да бъдат озаптявани. Колкото до мистър Хайръм Фиш, той бавно дъвчеше храната и от време на време изричаше къси реплики на своя странен жаргон. Старши инспектор Батъл бе изчезнал и никой не знаеше къде е.