— Изкуфял ли? — Антъни се намръщи и продължи да се разхожда из стаята. — А ти прочете ли го? — попита внезапно.
— Какво да съм прочел?
— Ръкописа.
— Боже мой, не съм. Защо според теб да го чета?
Антъни се усмихна.
— Знаеш, че мемоарите често са създавали главоболия. Недискретни разкрития на чужди тайни и така нататък. Хора, които цял живот са мълчали като риби, изведнъж усещат радостно вълнение при мисълта, че ще създадат неприятности, когато самите те вече са на оня свят. Сякаш изпитват някакво злорадство. Джими, що за човек беше граф Стилптич? Знам, че имаш набито око за хората. Според теб той би ли могъл да е отмъстителен стар дявол?
Джими поклати глава.
— Трудно ми е да кажа. Първата вечер бе направо гипсиран. На другия ден се бе превърнал в изключително приятен дядка с прекрасни обноски. Наговори толкова комплименти по мой адрес, че от неудобство ми идеше да се скрия вдън земя.
— Докато беше пиян, успя ли да ти каже нещо интересно?
Джими се намръщи и се опита да си спомни.
— Май ми каза, че знае къде е диамантът Кохинор — рече той недотам убедено.
— Е, това го знаем всички — отвърна Антъни. — Държат го в Тауър1, нали така? Зад дебело стъкло и железни решетки, наоколо гъмжи от униформени господа, които следят да не свиеш нещо.
— Така е — съгласи се Джими.
— Стилптич съобщи ли ти още нещо от този род? Например че знае в кой град се намира колекцията на Уолас?
Джими поклати глава.
— Странно — каза Антъни. Запали цигара и започна отново да се разхожда из стаята. — Ти май не четеш вестници, езичнико?
— Не ги отварям често — отвърна простодушно Макграт. — В тях не пишат много за нещата, които ме интересуват.
— Слава Богу, че съм по-цивилизован от теб. Напоследък започнаха отново да споменават Херцословакия. Намекват, че монархията там може да бъде възстановена.
— Николай IV не остави наследник — каза Джими, — но и за миг не мога да допусна, че династия Оболовичи е угаснала. По всяка вероятност родът бъка от млади хора. От първи, втори и трети братовчеди.
— Тоест не е трудно да се намери човек за престола?
— Мен ако питаш, никак — отвърна Джими. — Нищо чудно, че тези републикански институции са им писнали. На такъв мъжествен народ с гореща кръв сигурно му е втръснало да се кланя на президенти, след като вече е свикнал с крале. И понеже стана дума за крале, сетих се за още нещо, което старият Стилптич ми каза онази вечер — знаел, че го преследват. По петите му били хората на крал Виктор.
— Какво?
Антъни се извърна внезапно към събеседника си. Макграт се ухили още по-широко.
— Май взе да се вълнуваш, а, джентълмен Джо? — рече той.
— Не се прави на глупак, Джими. Току-що каза нещо доста важно.
Отиде до прозореца и погледна навън.
— А кой е този крал Виктор? — попита Джими. — И той ли е някакъв балкански владетел?
— Не — отвърна бавно Антъни. — Неговото кралство е по-инакво.
— Кой е той?
Мина известно време, докато Антъни му отговори.
— Разбойник, Джими. Най-опитният крадец на бижута в света. Невероятен човек, който обича риска и не се бои от нищо. „Крал Виктор“ е прякорът му в парижкия подземен свят. В Париж беше неговият щаб. Пак там го арестуваха и го осъдиха на седем години за някакво дребно престъпление, защото не можаха да докажат големите. В скоро време ще го пуснат, ако вече не е на свобода.
— Смяташ, че граф Стилптич е имал нещо общо с арестуването му? И хората на Виктор са го преследвали, за да си отмъстят?
— Нямам представа — отвърна Антъни. — Не ми се вярва. Доколкото знам, крал Виктор никога не е посягал на скъпоценностите на херцословашкия двор. Цялата история обаче изглежда загадъчна, нали? Смъртта на Стилптич, мемоарите, слуховете по вестниците — всичко е доста мъгляво, но и любопитно. Като капак се говори, че в Херцословакия са открили нефт. Усещам, Джеймс, че хората вече започват да проявяват интерес към тази незначителна държавица.
— Кои хора?
— Израелците. А също подлите финансисти от Сити.