— А срещали ли сте се с графинята? Или просто се доверихте на писмото?
— Второто.
— Странно — рече Антъни.
— Събудихте любопитството ми — каза Бъндъл. — Страшно ме заинтригувахте. За какво става дума? За любов или за престъпление?
— Вероятно за обикновена глупост от моя страна. Да не говорим повече за това.
— „Да не говорим повече за това“, каза господинът небрежно, след като извлече цялата необходима му информация. Кого подозирате, мистър Кейд? Аз подозирам Вирджиния, тъй като това най не й отива. А може би Бил.
— А себе си?
— „Представителка на аристокрацията тайно сътрудничи на «Другарите на Червената ръка».“ Наистина ще прозвучи сензационно.
Антъни се засмя. Бъндъл му бе симпатична, макар и да бе започнал да изпитва известна боязън от умния проницателен поглед на сивите й очи.
— Навярно се гордеете с всичко това — рече внезапно той и посочи с ръка огромния замък в далечината.
Бъндъл присви очи.
— Да. Сигурно представлява някаква ценност, макар и да сме свикнали с него. Не идваме обаче тук често, прекалено е скучно. През лятото ходим първо в Каус и Довил, а сетне в Шотландия. Всичко в Чимнис поне пет месеца в годината е опаковано в покривала, за да не се праши. Веднъж в седмицата покривалата се свалят и нахлуват тълпи от туристи, които със зяпнала уста слушат Тредуел. „Отдясно виждате портрета на четвъртата графиня Кейтърам, рисуван от сър Джошуа Рейнолдс“… На това Ед или Бърт, майтапчиите на групата, реагират, като сръгват приятелките си и им казват: „Я, Гладис, що пара виси по стените“. Сетне продължават, виждат още картини, започват да се прозяват и да съжаляват, че екскурзията не свършва.
— И все пак тук най-малкото веднъж-дваж се е творяла история.
— Навярно сте го чули от Джордж — каза Бъндъл. — Той обича да го повтаря.
Антъни отново бе вперил поглед в брега.
— Нима при навеса за лодките се е явил и трети подозрителен непознат? Или е някой от гостите?
Бъндъл вдигна глава.
— Това е Бил — поясни тя.
— Май търси нещо.
— Сигурно мен — рече девойката без особен ентусиазъм.
— Да греба ли усърдно в противоположната посока?
— Да, макар че трябваше да го кажете с по-голямо желание.
— След този упрек ще греба два пъти по-енергично.
— Не се занасяйте — рече Бъндъл. — Имам достойнство. Отведете ме при това младо магаре. Все някой трябва да го забавлява, а Вирджиния навярно отдавна се е отървала от него. Току-виж някой ден, колкото и нелепо да ви се стори, ми се прииска да се омъжа за Джордж. Няма да е зле да започна отсега да репетирам ролята на „нашата любезна домакиня“.
Антъни покорно загреба към брега.
— А с мен какво ще стане? — възропта той. — Отказвам да бъда излишният трети човек в компанията. Това там децата ли са?
— Да. Внимавайте с тях, че могат да ви подлудят.
— Много обичам деца. Току-виж ги науча на някоя тиха и спокойна интелектуална игра.
— Е, после не казвайте, че не съм ви предупредила.
След като повери Бъндъл на грижите на неутешимия Бил, Антъни се запъти към мястото, където весели писъци смущаваха следобедната тишина. Бе посрещнат с овации.
— Знаете ли да играете на индианци? — го попита строго Гъгъл.
— Да — потвърди Антъни. — Когато ме скалпират, крещя ей така — показа той надлежно.
— Не е зле — изрази великодушно одобрението си Уинкъл. — А сега ни покажете как крещите, когато вие скалпирате някого.
След около час Антъни избърса челото си и се осмели да попита как е мигрената на мадмоазел. С удоволствие научи, че жената напълно се е възстановила. Така бе допаднал на децата, че получи бърза и настойчива покана да пие заедно с тях чай в занималнята.
— Тъкмо ще ни разкажете за обесения, когото сте видели — напомни му Гъгъл.
— Нали ни казахте, че сте запазили част от въжето? — попита Уинкъл.
— В куфара ми е — оповести тържествено Антъни. — Ще дам и на двете по парченце.
Уинкъл му отвърна с крясъка на щастлив индианец.
— Но май първо трябва да си измием ръцете — рече мрачно Гъгъл. — Нали няма да забравите, че ще ви чакаме за чая? Обещахте!
Антъни тържествено се закле, че нищо няма да му попречи да изпълни обещанието си. Доволни от отговора му, двете деца побягнаха към замъка. Антъни ги проследи с поглед и забеляза как някакъв мъж излиза от шубрака и бързо се отдалечава към парка. Бе почти сигурен, че е брадатият непознат, когото бе срещнал сутринта. Тъкмо се чудеше дали да го последва, когато дърветата пред него се разтвориха и се появи господин Хайръм Фиш. При срещата с Антъни не успя да прикрие изненадата си.