— Хм — рече Антъни, — вече съм почти готов да се закълна, че знам какво сте правили в шубрака.
Детективът се усмихна, но не каза нищо.
— Световната политика е много вълнуваща тема — продължи Антъни, — но май се налага да ви напусна. Имам среща в занималнята.
Запъти се с бърза крачка към замъка. Почука на вратата и я отвори, приветстван от радостни писъци.
Гъгъл и Уинкъл се втурнаха към него и тържествено го представиха на мадмоазел.
Антъни за пръв път изпита неудобство. Мадмоазел Брюн бе дребна възрастна женица с изпито лице, побеляла коса и наболи мустаци. Изобщо не съответстваше на образа на опитна международна авантюристка.
„Май се изложих — помисли си Антъни. — Щом съм влязъл обаче, трябва да доведа нещата докрай.“
Държа се с мадмоазел изключително мило. На нея пък очевидно й стана драго, че един младеж с приятна външност е нахълтал в занималнята. Чаепитието премина много успешно.
Вечерта обаче, останал насаме със себе си в разкошната спалня, която му бе отредена, Антъни се замисли.
„Греша — рече си. — За втори път греша. Все не успявам да налучкам пътя.“
Изведнъж престана да се разхожда из стаята.
— Какво, по дяволите… — промълви младежът. Някой отваряше безшумно вратата. След миг в стаята влезе човек, който веднага зае почтителна поза.
Бе едър светлокос мъж с яко телосложение, изпъкнали славянски скули и мечтателен поглед, изпълнен с фанатизъм.
— Кой, да ви вземат мътните, сте вие? — попита Антъни.
— Борис Анчуков — отговори човекът на съвършен английски.
— Лакеят на княз Михаил, нали?
— Да. Служих вярно на господаря си. Сега той е мъртъв. Оттук нататък ще служа на вас.
— Много мило от ваша страна — отвърна Антъни, — но за съжаление не ми е нужен лакей.
— Вече вие сте моят господар и ще ви служа вярно.
— Да, но… Разберете. Не мога да си го позволя.
— Не искам пари. Служих на господаря си, а отсега нататък ще служа на вас. До гроб.
Бързо направи крачка напред, падна на колене, улови ръката на Антъни и я сложи върху челото си. След това се изправи и излезе от стаята внезапно, както бе влязъл.
Антъни го проследи с поглед. На лицето му бе изписано удивление.
„Много странно — каза си. — Държа се като вярно куче. Странни инстинкти имат тези хора.“
Продължи да се разхожда напред-назад из стаята.
— Всичко е нелепо — промърмори, — всичко е толкова нелепо.
Глава седемнадесета
Среднощно приключение
Разпитът се състоя на следващата сутрин. Никак не приличаше на разпитите в сензационните романчета. Удовлетвори дори и Джордж Ломакс, тъй като всички интересни подробности бяха пропуснати. Със съдействието на началника на полицията старши инспектор Батъл и съдебният лекар опростиха процедурата до крайност.
Веднага след разпита Антъни незабележимо напусна замъка.
За Бил Евърсли заминаването му бе единственият светъл лъч през деня. Джордж Ломакс, побъркал се от страх да не би да изтече информация, която да навреди на неговия отдел, бе много по-взискателен от обичайното. Бе задължил мис Оскар и Бил да му бъдат подръка. Цялата полезна и интересна работа бе свършена от секретарката. Задачата на Бил бе непрестанно да снове и да разнася послания, да дешифрира телеграми и да слуша как Джордж през цялото време се повтаря.
Ето защо в събота вечер младежът си легна напълно изтощен. Поради прищевките на Джордж през целия ден не му остана време да поговори с Вирджиния и освен от умора страдаше и от чувството, че са му губили времето. Слава Богу, че поне онзи тип от колониите се бе разкарал, почти бе монополизирал компанията на Вирджиния. А пък ако Джордж Ломакс продължаваше да се прави на глупак… тук гневът на Бил се поуталожи и след малко той заспа сладко. Заедно със съня дойде и утехата, предизвикана от сънищата. Бил сънуваше Вирджиния.
Бяха героични сънища, сънища за пожари, в които той бе самоотвержен спасител. Бе спасил изпадналата в безсъзнание Вирджиния от пожара на най-горния етаж на някаква сграда и току-що я бе положил върху тревата. След това отиде да търси пакет сандвичи. Странно защо, бе крайно наложително да се докопа до въпросния пакет. Пакетът бе у Джордж, но той, вместо да го даде на Бил, започна да му диктува телеграми. Сетне се оказа в черква, в която всеки момент щеше да пристигне Вирджиния, за да се омъжи за него. Ужас! Оказа се, че той е облечен в пижама. Трябваше непременно да се прибере и да се преоблече. Побягна към колата, но пък двигателят й не запали. Бе свършил бензинът. Бил се отчая. До него спря огромен автобус, от който слезе Вирджиния, хванала под ръка плешивия барон. Гледаше хладнокръвно и бе облечена в изящен сив костюм. Дойде при него, улови го за раменете и игриво започна да го разтърсва. Бил, събуди се, Бил! Блъскаше го все по-силно. Бил, ще се събудиш ли най-сетне?