— Навярно имате предвид човека, който се представя за мосю Шел? И е отседнал в „Играчите“? Пътника с копринените дрехи?
— Да, точно него имам предвид. Какво ще кажете? Какво мисли Скотланд Ярд?
— Действията му предизвикват известно подозрение — потвърди с безизразен глас старши инспекторът.
— Доста голямо подозрение. Е, направих следната връзка: в замъка има френска гувернантка, около замъка снове французин. Предположих, че двамата заговорничат, и реших бързо да се свържа с дамата, при която мадмоазел Брюн е работила последните десет години. Бях напълно подготвен да чуя от нея, че въобще не й е известно за съществуването на лице на име мадмоазел Брюн. Обаче сгреших, Батъл, оказа се, че мадмоазел Брюн действително съществува.
Батъл кимна.
— Освен това трябва да призная — продължи Антъни, — че още когато я заговорих, останах с усещането, че греша. Държи се именно като гувернантка.
Батъл отново кимна.
— Все пак, мистър Кейд, не трябва да се доверявате изцяло на външността. С помощта на умело нанесен грим жените могат да постигнат доста неща. Виждал съм например как много красиво момиче се преобразява, като си изменя цвета на косата, кожата на лицето и клепачите и най-вече, като се облича в опърпани дрехи и след това девет от десет души, които са го виждали преди, не могат да го познаят. Мъжете не разполагат със същите възможности. Е, разбира се, могат да си поизменят веждите и с помощта на различни изкуствени челюсти израза на лицето. Ушите им обаче винаги си остават същите, мистър Кейд. Нямате представа в каква степен индивидуалността на човек се определя от ушите.
— Престанете да гледате моите уши, Батъл — възропта Антъни. — Чувствам се неловко.
— Няма да ви занимавам с такива неща като фалшиви бради и прочие, мистър Кейд — продължи старши инспекторът. — Тези неща ги има само в книгите. В действителност мъжете, които могат да укрият самоличността си чрез дегизиране, са твърде малко. Да бъда още по-конкретен: единственият известен ми човек, който е успял да постигне това, е крал Виктор. Чували ли сте за крал Виктор?
Последният въпрос бе зададен така внезапно и в упор, че думите, с които Антъни понечи да отговори, замръзнаха на устните му. Вместо това си даде вид, че се опитва да си припомни.
— Крал Виктор ли? Струва ми се, че някъде съм чувал това име.
— Той е един от най-известните крадци на бижута в света. Баща му е ирландец, майка му французойка. Говори свободно поне пет езика. Лежа в затвора, но преди няколко месеца присъдата му изтече.
— Така ли? А къде е сега?
— И ние бихме искали да разберем, мистър Кейд.
— Да, нещата се усложняват — рече бодро Антъни. — Да не се появи и тук? Но и да дойде, ще прояви интерес само към бижута, не към политически мемоари.
— Знае ли човек! — възкликна старши инспектор Батъл. — Не е изключено вече да е тук.
— Преоблечен като помощник лакей? Чудесно! Ще го разпознаете веднага по ушите и ще се покриете със слава.
— Тази шегичка ви се струва забавна, нали, мистър Кейд? Между другото, какво мислите за тази любопитна история в Стейнс?
— В Стейнс ли? — попита Антъни. — Какво се е случило в Стейнс?
— Пишеше в съботните вестници. Реших, че може би сте го чели. Край шосето е открит трупът на застрелян човек. Чужденец. Разбира се, новината излезе повторно и в днешните вестници.
— А, да, четох — отбеляза небрежно Антъни. — Ако не се лъжа, май не беше самоубийство.
— Не. Не е намерено никакво оръжие. Самоличността на убития още не е установена.
— Това, изглежда, доста ви вълнува — рече усмихнат Антъни. — Да няма някаква връзка със смъртта на княз Михаил?
Неговите ръце и очи не издаваха никакво вълнение. Внушаваше ли си, или старши инспектор Батъл наистина бе започнал да го наблюдава с един по-особен поглед?
— Сякаш ни е налегнала епидемия — вметна Батъл. — Не бих казал обаче, че има някаква връзка.
Влакът за Лондон се появи с шум и трясък и Батъл даде знак на един носач. Антъни въздъхна облекчено.
Бе погълнат от мислите си, когато прекоси парка. Умишлено се насочи към замъка от посоката, от която го бе доближил в съдбовната нощ в четвъртък. Огледа внимателно прозорците и напрегна паметта си. Искаше да се убеди, че не е сбъркал прозореца, в който бе съзрял светлинката.