Внезапно всичките му сетива се мобилизираха. Бе чул стъпки, разнасящи се отвън, откъм терасата. Тишина. Сетне тихо стържене по прозореца. И този шум секна внезапно и прозорецът се разтвори. Някакъв мъж се прехвърли през перваза и влезе в стаята. За миг застина, сякаш се ослушваше. След минута-две, очевидно удовлетворен от обстановката, запали джобно фенерче и прошари с лъча му цялата зала. Явно не забеляза нищо необичайно. Тримата спотаили се наблюдатели затаиха дъх.
Непознатият се запъти право към тази част от ламперията, която бе оглеждал предната нощ.
Бил изведнъж бе осенен от ужасно предчувствие. Щеше да кихне! Предната нощ бе настинал от бързото бягане през потъналия в роса парк. Целия ден бе кихал.
И сега щеше да кихне, нямаше как да го предотврати.
Прибягна до всички средства, които му дойдоха на ум. Натисна горната си устна и преглътна. Отметна глава и погледна към тавана. Накрая се ущипа по носа. Не помогна нищо. Той кихна.
Кихането му, макар и слабо, потиснато и приглушено, отекна в мъртвешката тишина в залата.
Непознатият понечи да скочи, но в същия момент бе нападнат от Антъни. Той запали фенерчето и се втурна към пришълеца. След малко двамата се търкаляха по пода.
— Включете осветлението! — изкрещя Антъни. Вирджиния вече бе заела позиция до ключа. Тази нощ при превъртането му стаята бе обляна от светлина. Антъни бе върху противника си. Бил му се притече на помощ.
— А сега — рече Антъни — нека видим кой си ти, драги ми приятелю.
Огледа лицето на жертвата си. Беше спретнатият тъмнобрад непознат от „Играчите“.
— Много добре — каза някой одобрително. Всички се сепнаха от тези думи. До отворената врата видяха едрото туловище на старши инспектор Батъл.
— Старши инспектор Батъл, мислех, че сте в Лондон! — възкликна Антъни.
В очите на Батъл се появи лукаво пламъче.
— Наистина ли, сър? Е, реших, че няма да е зле, ако всички мислят, че отсъствам.
— Не сте сгрешили — съгласи се Антъни, наблюдавайки пленения си противник.
За негово учудване върху лицето на непознатия се бе появила усмивка.
— Ще ми позволите ли да стана, господа? — попита той. — И без това сте трима срещу един.
Антъни любезно му помогна да стане. Непознатият оправи сакото и яката си и погледна към Батъл.
— Извинявайте — продължи мъжът. — Но ако съм разбрал добре, сте представител на Скотланд Ярд.
— Да — потвърди Батъл.
— В такъв случай, позволете да ви връча документите си — усмихна се той по-скоро печално. — Трябваше да го сторя по-рано.
Извади някакви документи от джоба си и ги предаде на детектива от Скотланд Ярд. След това обърна ревера на сакото си и му показа нещо, закачено там.
Батъл възкликна от удивление. Прочете документите още веднъж и ги върна на непознатия с малък поклон.
— Съжалявам, че бяхте обект на физическо насилие, мосю — каза. — Но и вие сам допринесохте за това. — Усмихна се, забелязал изумлението върху лицата на присъстващите. — Господинът е колега, когото отдавна очакваме — обясни инспекторът. — Да ви представя мосю Лъомоан, от парижката служба за сигурност.
Глава деветнадесета
Тайнствената история
Всички насочиха погледи към френския детектив, който в отговор им се усмихна.
— Да, вярно е — потвърди той.
Настъпи тишина, всички се опитваха да осмислят случилото се. Мълчанието беше нарушено от Вирджиния.
— Знаете ли какво мисля, старши инспектор Батъл?
— Какво, мисис Ревъл?
— Че е време да ни просветлите поне малко.
— Да ви просветля ли? Нещо не разбирам, мисис Ревъл.
— Чудесно ме разбирате, старши инспектор Батъл. Сто на сто мистър Ломакс ви е наговорил куп неща за поверителността, дискретността и така нататък. Съвсем в негов стил е. Няма да е зле обаче да ни кажете какво става, за да не разкриваме тайните сами, при което бихме могли неволно да навредим. Мосю Лъомоан, не сте ли съгласен с мен?
— Напълно съм съгласен, мадам.
— Вече казах на мистър Ломакс, че има неща, които не могат да се държат вечно в тайна — рече Батъл. — Мистър Евърсли е секретар на Ломакс, така че няма основания да не бъде в течение на случилото се. Колкото до мистър Кейд, той бе въвлечен против желанието си и смятам, че също има право да знае какво става. Но…