— Накъде биеш?
— Просто се опитвам да усложня нещата.
— Дано не искаш да ми кажеш, че е страшно трудно да предадеш един ръкопис в някакво издателство.
— Не — отвърна Антъни със съжаление. — Едва ли ще бъде трудно. Искаш ли обаче да ти кажа, Джеймс, за какво мисля да използвам своите двеста и петдесет лири?
— В Южна Америка ли ще идеш?
— Не, приятелю, в Херцословакия. По всяка вероятност ще застана на страната на републиката. Нищо чудно накрая да стана и президент.
— Щом си на тази вълна, не е ли по-добре да се обявиш за княз от династия Оболовичи, та да станеш крал?
— Не, Джими, кралската служба е доживотна. А президентите изкарват само по един мандат от четири-пет години. Сигурно е забавно да управляваш четири години кралство като Херцословакия.
— Кралете там май изкарваха по-кратък мандат — вметна Джими.
— По всяка вероятност ще се изкуша да те завлека с твоя дял от хилядата лири. И без това няма да ти трябват, нали ще се върнеш натоварен с парчета самородно злато. С тези пари ще закупя на твое име акции в херцословашкия нефтодобив. Знаеш ли, Джеймс, колкото повече разсъждавам по въпроса, толкова повече се радвам на нашата среща. Едва ли щях да се сетя за Херцословакия, ако не я беше споменал. Ще изкарам в Лондон един ден, колкото да прибера възнаграждението, и веднага след това отпрашвам с балканския експрес.
— Няма да приключиш така бързо. Досега не ти споменах, но имам за теб още една задачка.
Антъни се отпусна в креслото и погледна мрачно приятеля си.
— Знаех си, че премълчаваш нещо. Че има някаква уловка.
— Няма такова нещо. Просто трябва да се помогне на една дама.
— Отказвам категорично да се забърквам в заплетените ти любовни истории.
— Няма никакви любовни истории. Не съм й виждал очите на тази жена. Чакай да ти разкажа за какво става дума.
— Щом се налага да изслушам поредната ти безкрайна история, имай добрината да ми налееш още една чаша.
Домакинът любезно изпълни това му желание и започна разказа си.
— Случи се, когато бях в Уганда. Там имаше един чужденец, на когото спасих живота…
— На твое място, Джими, щях да напиша книжка, озаглавена „Хората, на които спасих живота“. Вече втори човек спасяваш тази вечер.
— А, не беше нищо особено. Просто измъкнах чужденеца от реката. Като всички чужденци не знаеше да плува.
— Чакай малко. Тази история има ли нещо общо с предишната?
— Абсолютно нищо. Макар че, всъщност сега се сещам, този човек беше от Херцословакия. Прякорът му обаче беше Педро Холандеца.
— Чужденците имат какви ли не прякори — отбеляза с безразличие Антъни. — Карай по същество, Джеймс.
— Накратко, човекът ми беше много благодарен. Умилкваше ми се като куче. След около половин година умря от треска. Бях край него в предсмъртния му час. Преди да издъхне, успя да ми обясни развълнувано на някакъв неописуем жаргон, че ще ми издаде една тайна. Останах с чувството, че ми говори за златна мина. Пъхна в ръцете ми пакет, увит с непромокаема хартия, дотогава го бе държал в пазвата си. Тогава не му обърнах внимание. Отворих пакета чак след седмица. Трябва да призная, че го направих от любопитство. Не ми се вярваше Педро Холандеца да е имал хабер от златни мини, но знае ли човек откъде може да му излезе късметът…
— И като си помисли за злато, сърцето ти както винаги се разтуптя, нали, Джеймс? — прекъсна го Антъни.
— Никога дотогава не бях изпитвал такава погнуса. Златна мина, друг път! Макар че за онзи нещастник пакетът наистина е могъл да бъде златна мина. Знаеш ли какво имаше в него? Писма. И то писани от англичанка. Нечестивецът я бе изнудвал, при това има наглостта да завещае на мен това занимание.
— Разбирам благородния ти гняв, Джеймс, но нека все пак ти напомня, че чужденците са си чужденци. Човекът е имал добри намерения. Ти му спасяваш живота, той пък в знак на благодарност ти завещава средство за печелене на пари. Твоите високопарни британски идеали са му били чужди.
— Не ми стана ясно какво да правя с тези писма. Първата ми мисъл бе да ги изгоря. После обаче ми хрумна, че клетата жена няма как да узнае, че съм ги унищожил, и ще трепери от неизвестност и страх до края на живота си.
— Излиза, Джими, че си имал по-голямо въображение, отколкото предполагах — каза Антъни и запали цигара. — Да де, случаят се е оказал по-сложен, отколкото си мислех. Защо обаче не й ги изпрати по пощата?