— Кажете ми все пак — рече Бил — какво всъщност се случи снощи?
— Боя се — каза мосю Лъомоан, че ви накарах да потичате доста.
— Значи съм преследвал вас, така ли?
— Да. Сега ще ви обясня. Дойдох, за да наблюдавам замъка, тъй като бях убеден, че тайната е свързана с тази зала, залата, където е бил убит князът. Застанах отвън, на терасата. Забелязах, че в залата има някой. Видях как се движеше лъчът на джобното му фенерче. Опитах средния прозорец — не беше залостен отвътре. Така и не разбрах дали човекът е влязъл оттам или го е оставил незалостен, за да се измъкне през него при необходимост. Без да вдигам шум, отворих прозореца и влязох в залата. Придвижих се тихо стъпка по стъпка, докато стигнах до място, откъдето да наблюдавам действията му, без да бъда разкрит. Не успях обаче да огледам човека. Бе с гръб към мен и виждах единствено силуета му в светлината на фенерчето. Но действията му ме изненадаха. Той се зае да разглобява първо едните доспехи, сетне вторите, като разглеждаше внимателно всяко парче. Щом се убеди, че не открива в тях това, което търси, започна да почуква по ламперията под картината. Какво щеше да направи след това, нямам представа. Бе прекъснат. Вие нахлухте в залата. Французинът погледна Бил.
— Направихме го с добри намерения — рече замислено Вирджиния, — но за съжаление развалихме всичко.
— В известен смисъл да, мадам. Човекът загаси фенерчето, а аз, побягнах към прозореца, тъй като все още не смятах да разкривам самоличността си. Сблъсках се с другите двама в мрака и паднах. Успях да се изправя и изскочих през прозореца. Тогава мистър Евърсли, който ме взе за своя противник, се втурна да ме преследва.
— Първа хукнах да ви преследвам аз — уточни Вирджиния. — Бил се включи по-късно.
— А през това време пришълецът е имал благоразумието да не вдига шум и да се измъкне незабелязано през вратата. Чудя се как не се е натъкнал на хората, дошли да помагат.
— Едва ли се е затруднил — вметна Лъомоан. — Просто е казал, че пръв се е притекъл на помощ, и толкоз.
— Според вас този Арсен Люпен и сега ли е в замъка? — попита Бил със светнали очи.
— Защо не? — каза Лъомоан. — Би могъл да се представя за слуга. Защо не и за Борис Анчуков, верния слуга на покойния княз Михаил?
— Има нещо подозрително в този човек — съгласи се Бил.
Антъни обаче се усмихна.
— Не ви подобава да правите такива предположения, мосю Лъомоан — намеси се той учтиво.
Французинът също се усмихна.
— Вие вече сте го взели на служба при вас като лакей, нали, мистър Кейд? — попита старши инспектор Батъл.
— Батъл, свалям ви шапка. Наистина сте в течение на всичко. Но е по-точно да се каже, че той ме избра за господар, а не аз него — за лакей.
— Защо според вас го е направил, мистър Кейд?
— Не знам — отговори развеселен Антъни. — Звучи странно, но може да съм му станал симпатичен. Или пък да е решил, че аз съм убил неговия господар и затова трябва да заеме по-изгодна позиция, та да отмъсти за неговата смърт. — Стана, отиде до прозорците и дръпна завесите. — Съмна се — рече той с лека прозявка. — Вече няма да имаме поводи за вълнения.
Лъомоан също се изправи.
— И аз ще ви оставя — каза той. — Може би ще се срещнем по-късно днес.
Любезно се поклони на Вирджиния и излезе през прозореца.
— Хайде да поспим! — рече тя, прозявайки се. — Беше много интересно. Бил, време е да нанкаш. Май няма да идем на закуска.
Антъни бе застанал до прозореца и наблюдаваше отдалечаващия се Лъомоан.
— Може и да не повярвате — рече Батъл зад гърба му, — но минава за най-добрия детектив на Франция.
— Няма причини да не вярвам — каза замислено Антъни. — По-скоро обратното.
— Беше прав за вълненията от нощес — допълни Батъл — Между другото, спомняте ли си какво ви казах за застреляния мъж, когото откриха близо до Стейнс?
— Да. Защо?
— А, просто така. Установили са самоличността му. Казвал се е Джузепе Манели и е работил като келнер в хотел „Блиц“ в Лондон. Любопитно, нали?
Глава двадесета
Батъл и Антъни се съвещават