Някъде от горе се чу приглушен стон. Антъни извърна поглед. Стонът се повтори.
Антъни се огледа трескаво. До поредната поява на Карло имаше време. Безшумно се покатери по стената, докато стигна перваза на един прозорец. Бе залостен отвътре, но с помощта на инструмент, който извади от джоба си, Антъни бързо разби ключалката.
Ослуша се и влезе тихо в стаята. В единия ъгъл имаше легло — на него лежеше мъж, който едва се виждаше в полумрака.
Антъни отиде при леглото и освети с фенерчето лицето на човека. Бе чужденец, блед и целият в рани. На главата му имаше груба превръзка.
Ръцете и краката на мъжа бяха вързани. Погледът, който той насочи към Антъни, бе мътен.
Антъни се надвеси над него и в същия миг чу шумолене зад себе си. Извърна се бързо и понечи да бръкне в джоба на палтото си. Не успя обаче да го стори.
— Горе ръцете, господинчо! Едва ли си очаквал да ме видиш тук, но от гара Виктория пътувахме с един и същи влак.
На вратата бе застанал мистър Хайръм Фиш. Усмихваше се и държеше в ръката си голям синьо-черен автоматичен пистолет.
Глава двадесет и пета
Нощта срещу сряда в Чимнис
След вечеря лорд Кейтърам, Вирджиния и Бъндъл отидоха в библиотеката. Бе вторник вечер. Бяха изминали около трийсет часа от ненадейното заминаване на Антъни.
Бъндъл повтори най-малко за седми път прощалните думи на Антъни, когато се разделиха с него на ъгъла на Хайд Парк.
— „Ще се оправя сам“ — повтори замислено Вирджиния. — Излиза, че е смятал да се върне скоро. Освен това багажът му е тук.
— Не ти ли каза къде отива?
— Не — отвърна Вирджиния, гледайки право пред себе си. — Нищо не ми каза.
Настъпи мълчание, нарушено след малко от лорда.
— Общо взето — рече той, — да притежавам хотел е по-добре, отколкото имение в провинцията.
— Искаш да кажеш…
— Искам да кажа, че в хотела винаги ти оставят една бележчица: „Заминаващите гости трябва да предупредят администрацията преди дванайсет часа.“
Вирджиния се усмихна.
— Възможно е — продължи лордът — да съм старомоден и свадлив. Днешната мода е по-инаква: влизаш и излизаш от къщата на своя домакин, когато ти скимне. Също като в хотел — пълна свобода на действие, при това без да плащаш сметката.
— Ти си стар мърморко — каза Бъндъл. — Нали ние с Вирджиния сме тук? Какво повече искаш?
— Нищо — побърза да ги увери лорд Кейтърам. — Говоря не за това, а за принципа. Сега съм като на тръни. Да де, последните двайсет и четири часа бяха почти идеални. Покой, пълен покой. Няма кражби и други престъпления, няма детективи, няма американци. Но щеше да ми е много по-спокойно, ако бях сигурен, че няма да се върнат. А така през цялото време си казвам наум: „Всеки момент някой от тях ще ми цъфне отново“, и това ми разваля цялото удоволствие.
— Е, още не се е появил никой — възрази Бъндъл. — Останахме съвсем сами. Бяхме изоставени, ако щеш. Дори Фиш изчезна по много странен начин. И той ли не каза нищо?
— И той не се обади. Видях го за последен път в розовата градина, разхождаше се напред-назад и пушеше една от гнусните си пури. След това изчезна сякаш вдън земя.
— Може би някой го е отвлякъл — рече обнадеждена Бъндъл.
— След ден-два Скотланд Ярд ще дойде да издирва трупа му в езерото — каза мрачно баща й. — Така ми се пада. На моята възраст отдавна трябваше да замина тихо и кротко в чужбина и да си гледам здравето, вместо да позволявам на Джордж Ломакс да ми натрапва дивотиите си…
Прекъсна го Тредуел.
— Какво има? — попита го с раздразнение лорд Кейтърам.
— Пристигна френският детектив, милорд, и моли да му отделите няколко минути.
— Нали ви казах? — рече лордът. — Нали ви казах, че щастието ми няма да продължи дълго? Бас държа, че са открили тялото на Фиш в езерото със златните рибки.
Тредуел, макар и почтително, го върна към въпроса си.
— Да му кажа ли, че ще го приемете, милорд?
— Да, да. Нека дойде тук!
Тредуел излезе. След малко се появи отново.
— Мосю Лъомоан! — възвести с гробовен глас. Французинът нахълта като фурия. От походката му личеше повече, че е много възбуден, отколкото от лицето.