— Виждате ли — продължи Лъомоан. — Всичките знаехме, че крал Виктор рано или късно ще се появи в Чимнис. Това е единственото място, където бяхме сигурни, че ще го заловим.
В очите на Вирджиния се появи странна светлинка и тя избухна в смях.
— Но още обаче не сте го хванали.
Лъомоан я изгледа с любопитство.
— Така е, мадам, но ще го заловя.
— Доколкото разбрах, на него не му е трудно да надхитрява другите.
Лицето на французина се изкриви от гняв.
— Да, мадам, но този път ще удари на камък — изсъска през зъби Лъомоан.
— Той е много симпатичен младеж — намеси се лорд Кейтърам. — Изключително симпатичен. Но, Вирджиния, нали ми каза, че ти е стар приятел?
— Да — отвърна сдържано Вирджиния. — Мосю Лъомоан греши.
Погледна детектива право в очите, но той не се смути.
— Времето ще покаже кой е бил прав, мадам — каза французинът.
— Смятате ли, че той е застрелял княз Михаил? — попита Вирджиния.
— Сигурен съм в това.
Вирджиния обаче поклати глава.
— А, не — възрази тя. — Това е невъзможно. Обзалагам се! Антъни Кейд не е убиецът на княз Михаил.
Лъомоан не сваляше поглед от нея.
— Възможно е и да сте права, мадам — бавно изрече той. — Това обаче е само една възможност. Не е изключено и херцословакът Борис да се е престарал и да го е застрелял. Нищо чудно да е имал зъб на княза и да е решил да си отмъсти.
— Има вид на убиец — съгласи се лорд Кейтърам. — Камериерките се плашат, когато го срещнат в коридора.
— Е, време е да тръгвам — каза Лъомоан. — Смятах, милорд, че съм длъжен да ви кажа истината.
— Много мило от ваша страна! — отговори лордът. — Наистина ли няма да пийнете нещо? Е, ваша работа. Лека нощ!
— Не мога да понасям този човек с контешката му черна брадичка и с тези очила — възкликна Бъндъл веднага щом вратата се затвори след Лъомоан. — Дано Антъни го постави на място. Ще се радвам да го видя побеснял от гняв. Какво мислиш за всичко това, Вирджиния?
— И аз не знам какво да мисля. Уморена съм. Ще си легна.
— Няма да направиш зле — рече лорд Кейтърам. — И без това минава единайсет и половина.
Докато минаваше по коридора, Вирджиния забеляза един добре познат й широк гръб, който се шмугна през страничната врата.
— Старши инспектор Батъл! — извика тя повелително. Старши инспекторът — защото това бе именно той — се извърна неохотно към нея.
— Да, мисис Ревъл?
— Тук бе мосю Лъомоан. Твърди — и ви моля да ми кажете дали е истина — че мистър Фиш бил американски детектив.
— Вярно е — отговори старши инспектор Батъл.
— И вие сте го знаели през цялото време?
Старши инспекторът отговори утвърдително и на този въпрос.
Вирджиния се отправи към стълбището.
— Благодаря ви — каза му тя. Дотогава не й се искаше да повярва. А сега?…
Седнала пред тоалетката в спалнята си, Вирджиния се опита да си отговори на този въпрос безпристрастно. Всяка дума на Антъни придоби нов смисъл.
Какво бе имал предвид, когато й бе говорил за „сделки“?
Бил се отказал от тях. В такъв случай…
Някакъв странен звук прекъсна размислите й. Вирджиния се сепна. Според малкия й златен часовник минаваше един часът. Значи бе мислила цели два часа.
Звукът се повтори. Нещо издрънча по рамката на прозореца. Вирджиния го отвори. В полумрака съгледа на пътеката висок мъж, който се бе навел, за да загребе в шепа чакъл.
За миг пулсът й се ускори, но след малко тя разпозна могъщата фигура и квадратните рамене на херцословака Борис.
— Да? — попита едва чуто. — Какво има?
Странно, но в този момент не й се стори странно, че Борис замерва посред нощ стъклото на прозореца й с камъчета.
— Изпраща ме господарят — каза Борис тихо, но съвсем ясно. — Вика ви.
Съобщи й тази новина със съвсем делничен глас.
— Какво? Вика ме?
— Да. Трябва да ви заведа при него. Изпраща ви и бележка. Ще ви я хвърля.
Вирджиния отстъпи назад и едно камъче, увито в късче хартия, тупна пред краката й.
Скъпа (така й пишеше Антъни), в затруднено положение съм, но ще се измъкна. Ако ми вярваш, ела при мен.