— Ще се справи — каза си.
Навън Борис вече бе започнал да обяснява нещо.
— Елате, господарю — рече и го поведе по терасата. Антъни го последва, чудейки се какво ли има. Борис спря и посочи нещо с пръст. На ярката лунна светлина се виждаше каменна пейка, на която седяха двама души.
— Наистина е като куче — промърмори си Антъни. — При това ловджийско.
Отправи се към пейката. Борис изчезна в мрака. Двамата души се изправиха. Бяха Вирджиния и…
— Здрасти, Джо — приветства го познат глас. — Голяма работа е твоето момиче.
— Джими Макграт, колко е хубаво, че си тук! — извика Антъни. — Откъде, за Бога, се взе?
— Рудникът се оказа вятър работа. Сетне ме подгониха разни чужденци, искаха да им продам ръкописа. Една нощ насмалко не осъмнах с нож в гърба. Тогава реших, че работата е по-дебела, отколкото предполагах. Допуснах, че може да ти трябва помощ, и хванах следващия параход.
— Страшно мило от негова страна, нали? — каза Вирджиния и стисна ръката на Джими. — Защо не си ми казвал колко е симпатичен? Джими, ти наистина си страшен сладур.
— Вие двамата май се разбирате добре — каза Антъни.
— Има си хас! — възкликна Джими. — Чудех се как да те открия, докато се сетих за тази дама. Съвсем не се оказа такава, каквато си я представях. Очаквах да се натъкна на някоя от ония надути кокошки от висшето общество, дето ти изкарват акъла.
— Той ми разказа всичко за писмата — поясни Вирджиния. — Даже ми стана съвестно, че не съм застрашена от нищо, когато такъв един великодушен рицар е готов да ми се притече на помощ.
— Ако ви познавах, нямаше да му давам писмата — рече галантно Джими. — Щях да ви ги донеса лично. Е, приятелю, всичко ли свърши? Няма ли работа и за мен?
— За Бога! — каза Антъни. — Има! Чакай малко. Отиде в къщата и след малко се върна с книжна кесия, която подаде на Джими.
— Иди в гаража и си подбери някоя прилична кола. Замини за Лондон и предай този пакет на Евърдийн Скуеър номер 17. Това е домашният адрес на мистър Болдърсън. Срещу него той ще ти даде хиляда лири.
— Какво е това? Да не са мемоарите? Останах с чувството, че са ги изгорили.
— Ти за какъв ме взимаш? — попита Антъни. — Да не мислиш, че така лесно ще се хвана на въдицата? Веднага позвъних на издателите, разбрах, че онова обаждане е било фалшиво, и действах както го изискваха обстоятелствата. Подготвих фалшив пакет, както ме бяха посъветвали. Само дето прибрах в касата на хотела истинския пакет. През цялото време мемоарите бяха у мен.
— Браво на теб, приятелю! — каза Джими.
— Антъни! — извика Вирджиния. — Наистина ли смяташ да ги дадеш за публикуване?
— Не мога да не ги дам. Не мога да оставя един приятел като Джими в затруднено положение. Но ти не се тревожи. Успях да ги прегледам и вече знам защо всички смятат, че великите хора не си пишат сами мемоарите, а плащат на някой друг да свърши работата. Като писател Стилптич е непоносимо скучен. Написал е пространни разсъждения за държавата и не е намерил място дори и за една пикантна случка. Манията му за потайност и тук си е казала думата. В мемоарите няма и думичка, която да раздразни и най-чувствителния политик. Днес се обадих на Болдърсън и се договорих да му предам ръкописа преди полунощ. Но щом Джими е тук, нека сам свърши мръсната работа.
— Тръгвам — каза Джими. — Нямам нищо против да получа хиляда лири, особено след като вече ги бях отписал.
— Я чакай! — възкликна Антъни. — Вирджиния, трябва да ти призная нещо, което всички останали знаят, на теб обаче още не съм казал.
— Не ме интересува колко непознати жени е имало в твоя живот, стига да не ме занимаваш с тях.
— Жени! — изпуфтя пренебрежително Антъни. — Наистина ли си помисли за жени? Ето, Джеймс е тук. Може да го попиташ с какви жени ме е видял за последен път.
— С бабички — рече тържествено Джими. — Най-младата бе на около четиридесет и пет години.
— Благодаря ти, Джими, истински приятел си — каза Антъни. — Не, става дума за нещо много по-лошо. Не съм ти разкрил истинското си име.
— Много ли е неблагозвучно? — попита Вирджиния с любопитство. — Да не звучи глупаво, например Побълс? Ще е забавно да се казвам мисис Побълс.
— Винаги очакваш от мен най-лошото.
— Признавам, по едно време си помислих, че си крал Виктор. Това продължи обаче само минута и половина.