— Бъндъл, тая твоя кола в изправност ли е?
— Да, татко. Защо?
— Откарай ме веднага в града. Заминавам за чужбина. Още днес.
— Татко…
— Не ми възразявай, Бъндъл. Тази сутрин, още щом пристигна, Джордж Ломакс ми каза, че искал да размени насаме с мен няколко думи във връзка с един много деликатен въпрос. Очаквало се кралят на Тимбукту в най-скоро време да посети Лондон. Бъндъл, това вече няма да се повтори, чуваш ли ме? И петдесет джордж-ломакса да ми се стоварят на главата, няма да се повтори! Щом Чимнис е толкова ценен за държавата, тази държава защо не вземе да го купи? А може би ще е по-добре да го дам под наем на някоя компания да го използва за хотел.
— А къде е сега Умника?
Бъндъл е започнала да разбира.
— Вероятно говори вече петнайсета минута за империята — отвръща лорд Кейтърам — и си поглежда часовника.
Друга сцена.
Мистър Бил Евърсли, който не е поканен на погребалната церемония, приказва по телефона.
— Говоря ти сериозно, разбира се… Хайде пък сега… Е, така или иначе днес ще вечеряш, нали?… Не ми е до това. До гуша съм потънал в работа… Нямаш представа що за човек е Умника… Знаеш, че само ти означаваш нещо за мен… Добре, първо ще дойда на представлението… А онова как точно се пееше?
Чуват се неземни звуци. Мистър Евърсли се опитва да възпроизведе чутото с подсвиркване. Джордж Ломакс вече приключва.
— За славата и величието на британската империя!
— Седмицата наистина си я биваше — мърмори съвсем тихичко под нос мистър Хайръм Фиш.