— Но защо? — учуди се брат му. — Наистина е хубава.
Джерард си помисли, че решението да се научи да рисува беше още една глупава идея и му донесе само неприятности в училище — обвиниха го, че вместо да внимава, се разсейва с разни драскулки. Той пристъпи към писалището, скъса рисунката и я смачка.
— Момчета, елате тук! — прекъсна мислите му Мелъри.
Тя държеше няколко рула хартия и два метални тубуса.
— Погледнете.
Мелъри коленичи на пода и започна да развива рулата. Момчетата клекнаха до нея. На единия лист имаше карта — скицирана с молив и оцветена с акварел. Беше картинна карта на околностите на имението. Някои местности не съответстваха съвсем точно — сега имаше повече къщи и повече пътища, но все пак повечето места си бяха като днес и лесно се разпознаваха. На картата обаче имаше няколко бележки, които ги слисаха.
Част от гората зад къщата беше обградена с кръгче, а в кръгчето имаше надпис.
— „Територия, обитавана от тролове“ — прочете Саймън.
— Ех, ако имахме тази карта малко по-рано! — възкликна Мелъри. — Нямаше да налетим на оня кошмарен трол.
По протежение на част от пътя, близо до една стара кариера, беше написано „Джуджета???“, докато високо дърво, недалече от къщата, беше обозначено категорично — „Горски духчета!“.
Край хълмовете, които се намираха близо до къщата, имаше много странна забележка. Разкривеният почерк говореше, че е писана набързо: „14 септември. Пет часа. Да занеса останките от книгата“.
— Дали „книгата“ не означава „Книга за духовете“, справочника на Артър Спайдъруик? — подскочи Джерард.
Мелъри поклати глава.
— Би могло, но знаеш, че когато ние дойдохме в имението, „Книга за духовете“ все още беше тук.
— Спомня ли си някой кога беше изчезнал Артър Спайдъруик? — попита Джерард.
Саймън вдигна рамене.
— Може би леля Лусинда ще си спомни.
Мелъри се изправи.
— Така, да видим какво се получава. Първи вариант: Артър Спайдъруик е офейкал оттук и въобще не е отишъл на срещата. Втори вариант: Артър е отишъл на срещата и никога вече не се е върнал. Нещо му се е случило.
— Трябва да покажем тази карта на леля Лусинда — каза Джерард.
— Картата не доказва нищо — поклати глава сестра му. — Само ще я разстрои още повече.
Джерард се намръщи.
— Но може би баща й изобщо не е имал намерение да ги напуска. Не мислиш ли, че леля Лусинда има право да знае това?
— Хайде да отидем и сами да проверим за какво става дума — предложи Саймън. — Да последваме картата и да видим къде ще ни отведе. Може да намерим някаква следа, която ще ни помогне да разберем какво се е случило.
Джерард се колебаеше. И на него му се щеше да тръгнат, но в същото време го глождеше подозрението, че това с картата може да е някакъв капан.
— Ако тръгнем по тази карта, ще направим най-най-най-голямата глупост! — прекъсна мислите му Мелъри. — Особено пък след като предполагаме, че там някъде си, където ще отидем и ние, с чичо Артър се е случило нещо лошо.
— Тази карта е много стара, Мелъри. Правена е толкова отдавна — успокои я Саймън. — Какво толкова може да ни се случи?
— Това са най-често изричаните предсмъртни думи — отсече сестра им, но замислено проследи с пръст извивката на хълмовете в картата.
— Единственият начин да научим нещо, е да отидем там — каза Джерард.
— Е, добре! Може да хвърлим един поглед — въздъхна Мелъри. — Но само докато е светло. И само при едно условие: при първото странно и необичайно нещо веднага се връщаме. Обещавате ли?
— Обещаваме! — усмихна се Джерард.
Саймън започна да навива картата на руло.
— Обещаваме! — включи се и той.
Глава пета
За огромна изненада на Джерард майка им разреши да се поразходят. Първоначално тя отказа, но тримата се развикаха, че ги държи затворени в къщи и в един глас обещаха, че ще се приберат преди мръкване. Майка им въздъхна, изгледа предупредително Джерард и накрая ги пусна.
Мелъри взе тренировъчната си сабя, Джерард сложи в ученическата си раница една нова тетрадка, а Саймън донесе от библиотеката стара мрежа за ловене на пеперуди.
— За какво ти е това чудо? — попита го Мелъри, докато прекосяваха „Дълак Драйв“.
— За да ловя ъ-ъ-ъ… неща — отвърна Саймън.