— Ние не сме животни — каза Джерард.
— А какво сте тогава?
— Аз съм момче. А това е… Ъ-ъ-ъ… Това е сестра ми. Момиче.
— Не е момиче. Къде му е роклята?
— Роклите отдавна не са на мода — обясни Мелъри с убийствена ирония. — Е, ние отговорихме на твоите въпроси. Сега е твой ред. Ти какво си?
— Черното Куче на Нощта — наду се от гордост съществото, затвори едното си око и се втренчи в тях с другото. Веднага след това отново замята глава нагоре-надолу и започна да сипе водопад от думи. — Или магаре. Или кукумявка. Или може би просто дух.
— Какви ги дрънка? — слиса се Мелъри. — Това същество, каквото и да е то, е ужасно глупаво!
— Мисля, че това е пхук — колебливо каза Джерард. — Да, сега си спомням. Те са с подвижни, променливи форми.
— Опасни ли са? — попита Саймън.
— Много — каза пхукът и закима енергично.
— Не съм сигурен — отвърна тихо Джерард, след това се обърна към съществото. — Тук сме, защото търсим някакви следи от нашия прачичо.
— Загубили сте своя чичо! Нима? Каква небрежност! — завика пхукът.
Джерард въздъхна. Пхукът изглеждаше доста смахнат.
— Всъщност чичо го няма отдавна. Повече от седемдесет години. Но ние все пак се надяваме да разберем какво се е случило с него.
— Всеки може да живее толкова дълго. Само трябва да внимава да не умре. Но доколкото знам, хората живеят по-дълго в плен, отколкото на свобода в диво състояние.
— Какво? — изохка Джерард, защото не разбра нито думица.
Пхукът важно продължи:
— И как ще го намерите? Когато някой търси нещо, трябва да е сигурен, че иска да го намери.
— О, не, нямам сили за повече поучения! Този идиот никога не отговаря направо — хвана се за главата Мелъри. — Предлагам да го зарежем и да продължим нататък.
— Да го питаме поне какво има нагоре по долината пред нас — предложи Саймън.
— Ами опитай, той веднага ще ти отговори — завъртя очи Мелъри.
Саймън не обърна внимание на подигравката й.
— Бихте ли ни казали, моля, какво има по-нататък? Ние се движехме по картата, но подвижните треви ни върнаха назад.
— Щом тревата се движи, всяко момче, което и да е то, може да се окаже приковано на мястото си. Понякога за сто години, понякога и за повече — каза пхукът. — Що се отнася до момичетата, те не могат да правят изключения от момчетата.
— О, моля те, Саймън! Моля те, не го насърчавай да говори още! — извика Мелъри.
— Елфи — прекъсна я рязко пхукът и я изгледа косо. Изглеждаше обиден. — Ще ми кажете ли направо дали ще ви отговоря направо, ако ви насоча направо към елфите?
— Какво искат елфите? — попита Джерард.
— Искат, каквото вие имате, а имат, каквото вие искате — отвърна пхукът.
Мелъри изпищя и запуши уши.
— Не мога повече! Не мога да го слушам! Обещахте, че ще се върнем, ако се появи нещо ненормално, а този откачалник е повече от ненормален!
— Но не е лош. Виждаш, че не е опасен. Хайде, Мелъри, нека да идем още малко нататък. — Джерард погледна към хълмовете.
— Не знам… — колебаеше се Мелъри. — Ами онези мърдащи треволяци? Ами това, че се загубихме? Става опасно.
— Но пхукът каза, че елфите имат онова, което търсим.
— Може би наистина сме близо до целта, Мел. Да продължим още малко! — помоли и Саймън.
Мелъри въздъхна.
— Цялата тая работа не ми харесва, но може и да сте прави. Добре, да вървим.
Тримата тръгнаха надолу по хълма.
— Чакайте! Върнете се! — извика след тях пхукът. — Трябва да ви кажа нещо важно!
Те се извърнаха.
— Какво има? — попита Джерард.
— Они, бони, мони! — изрече пхукът с прецизно произношение.
— Това ли е всичко, което искаш да ни кажеш?
— Не, съвсем не — поклати глава пхукът.
— Е, какво тогава? — Джерард усети, че се вбесява и губеше търпение.
— Онова, което авторът не знае, може да запълни цяла книга — каза пхукът.
Закатери се нагоре по дървото и след малко изчезна сред клоните.
Мелъри, Джерард и Саймън слизаха бавно по отвъдния склон на хълма. Гората все повече се сгъстяваше.
Беше много тихо. Насекомите бяха изчезнали, сред клоните на дърветата не се чуваха птици. Единственият звук, който нарушаваше дълбоката тишина, бе шумоленето на тревата и пукането на съчките под краката им.