Стигнаха до малка кръгла поляна, заобиколена отвсякъде от дървета. В средата й растеше висок трънлив храст, а около него бяха поникнали в кръг едри отровни гъби с червени гугли на бели петна.
— Олеле! — каза Джерард. — Магьоснически кръг! Сега загазихме.
— Да се махаме! Бързо! — подкани ги Мелъри.
Но когато се извърнаха, дърветата се залюляха, клоните им затрепкаха и започнаха да се увиват един около друг, сплитайки се в жива непроходима преграда от клони и листа, която обкръжи горската полянка.
— Помощ! — извика Мелъри. — Какво става?
Глава шеста
Точно пред трите деца сплетените клони на дърветата се разделиха и през зората се отвори пътека. На нея стояха три необикновени същества — двама мъже и една жена. Те пристъпиха напред и излязоха на поляната. Бяха високи колкото Мелъри, със загоряла от слънцето кафеникава кожа, изпъстрена с дребни лунички.
Жената беше много красива. Имаше ябълково зелени очи, а край раменете и слепоочията й грееше зеленикаво сияние. В дългите й разбъркани коси бяха сплетени зелени листа.
Покрай челото на единия мъж се извиваха малки рога. Той държеше като жезъл висока тояга с причудливи чепове и извивки.
Третият елф беше с гъста червена коса, в която бяха сплетени червени горски плодове. От двете страни на главата му стърчаха големи шушулки. Кожата му беше кафява, изпъстрена с червени петънца.
— Елфи! Това са елфи, нали? — възкликна Саймън.
— Много отдавна никой не беше минавал по пътеката — каза зеленооката жена, все едно не бе чула Саймън. Говореше рязко, явно бе свикнала да й се подчиняват. — Досега успявахме да заблудим всеки, който би могъл да попадне в тази гора, и го отклонявахме от пътя към нея. Но сега тези три човешки деца са тук. Тревите не са ги заблудили. Как е станало това?
— Книгата е в тях — пристъпи напред червенокосият елф. — Ако не беше в тях, нямаше да останат на пътеката, нямаше и да стигнат до тук.
После червенокосият елф се обърна към трите деца.
— Аз съм Лоренгорм. Ще сключим сделка с вас.
— Каква сделка? — попита Джерард. Надяваше се, че гласът му не трепери. Елфите бяха красиви, но лицата им не изразяваха нищо друго, освен мрачна решителност, която плашеше Джерард.
— Вие искате вашата свобода, а ние искаме книгата на Артър Спайдъруик — каза елфът с жезъла и пристъпи напред.
Джерард видя, че рогата му всъщност са листа.
— Свобода? — попита Мелъри. — Не сме ли свободни?
Елфът вдигна ръка и с жестока усмивка посочи дърветата, които обграждаха поляната.
— Виждате ли това? Ако не ни дадете книгата, ще останете наши гости толкова дълго, че гостоприемството ни ще ви се стори кошмар.
— Артър Спайдъруик не ви е дал книгата. Защо искате ние да ви я дадем?
Елфът с жезъла се намръщи.
— Ние отдавна знаем, че хората са жестоки, но в миналото поне бяха невежи. Сега нещата се промениха. За да се защитим от вас, вече трябва да пазим в тайна своето съществуване.
Червенокосият Лоренгорм също се навъси.
— Хората не заслужават доверие — каза той и в очите му блеснаха гневни светкавици. — Вие изсичате горите, отравяте реките, убивате грифините в небето и морските дракони в моретата. Представяте ли си какво може да направите, ако знаете всичко за нас?!
— Но лично ние никога не сме направили нищо лошо! — възкликна Саймън.
— Освен това днес никой не вярва във фантастични същества. Никой не вярва, че има феи, елфи, троли, духове — каза Джерард. — Никой от нормалните хора не вярва, че съществувате, значи не може да ви направи нищо лошо.
Лоренгорм се засмя горчиво.
— Оцелелите елфи са толкова малко, че наистина е трудно да се повярва, че съществуваме. Ние сме принудени да живеем в редки, полуизсечени от хората гори, а скоро и тях няма да ги има.
Зеленооката елфа вдигна ръка към стената от сплетени клони, която обграждаше поляната.
— Ще ви покажа нещо.
Тогава Джерард видя сред листата различни елфи, феи, горски духове. Те седяха по клоните на дърветата и надничаха през пролуките сред листата. Черните им очи блестяха, крилата им трепкаха, устните им се движеха, но никой не излизаше от кръга на дърветата. Това му приличаше повече на съд, в който елфите бяха съдии.