Тогава Джерард се обърна към елфите.
— Трябва да ме пуснете!
— Ти чу нашето обещание — каза елфът с жезъла. — Няма да те пуснем, докато брат ти и сестра ти не ни донесат Книгата.
Джерард кимна.
— Чух, разбира се, но вие казахте, че няма да пуснете Саймън. А аз не съм Саймън. Аз съм Джерард.
— Какво? Не може да бъде! Лъжеш! — извика червенокосият Лоренгорм.
Другият елф пристъпи към Джерард и протегна ръце. Пръстите му се издължиха, извиха се и заприличаха на огромни нокти.
Джерард щеше да закрещи от ужас, но трябваше да запази самообладание.
— Дадената дума е закон за вас. Вие го казахте. Трябва да ме пуснете.
— Първо докажи, че си Джерард! — процеди зеленооката елфа. Устните й се бяха свили в тънка злобна линия.
— Ето, вижте! — Джерард смъкна ученическата раница от раменете си. Ръцете му трепереха.
Върху червения плат в горната част на раницата бяха отпечатани три букви: ДЕГ.
— Върви си! — зеленооката елфа изричаше думите така, сякаш изричаше проклятие. — Дано сте доволни от свободата си. Ще видим… Все някога ще се срещнем отново с вас тримата, двулични човешки деца. Хайде, тръгвай!
Корените около краката на Джерард се разплетоха. Той хукна през гората и след известно време излезе от нея. Не се обърна и не погледна назад.
Когато стигна върха на хълма, над главата му проеча смях. Дали не беше пхукът? Вдигна глава и погледът му обходи короните на близките дървета, но от пхука нямаше дори следа.
Все пак Джерард не се изненада, когато чу познатия глас:
— Виждам, че не сте намерили чичо си. Жалко. Ако ти не беше чак толкова умен, щяхте да имате по-голям успех.
Без да го слуша повече, Джерард се втурна надолу по склона на другата страна на хълма. Тичаше толкова бързо, че когато изскочи на средата на „Дълак Драйв“, едва успя да спре. Прекоси шосето, мина през желязната входна врата на имението Спайдъруик и все още задъхан, влезе в двора.
Мелъри и Саймън го чакаха на стълбите пред входа. Сестра му не каза нищо, но го прегърна толкова мило, че му се стори, че това не е Мелъри, която често го потупваше. Джерард с удоволствие се остави да го гушне.
— Нямах никаква представа какво се каниш да направиш — закиска се Саймън и също го прегърна. — Браво! Изигра им страхотен номер.
— Без вас нямаше да стане — усмихна се Джерард. — Сега обаче трябва да поговорим за онова, което пхукът ми каза, когато излизах от гората.
— Да не би пхукът да ти е казал нещо, в което е имало смисъл? Не може да бъде! — изсмя се Мелъри.
— Ами… Аз все пак се замислих над думите му. Знаете, че елфите искаха да ме задържат при тях…
— Да те задържат? Теб? — прекъсна го Саймън. — Казаха, че ще задържат Саймън. Значи мен.
— Ъ-ъ-ъ, да… Теб или мен, няма значение. По-важното е онова, което искаха — да ме задържат там. Да живея без възраст. Завинаги.
— Значи, ако не беше измислил този номер, вече никога нямаше да те видим. Също като чичо Артър… — Гласът на Мелъри секна от ужас.
Джерард пое дълбоко въздух.
— Когато излизах от гората, пхукът ми каза, че ако не съм бил толкова умен, може би съм щял да намеря чичо.
— От цялата тая работа излиза, че Артър е в плен при елфите. Така ли? — попита Саймън.
— Така мисля — кимна Джерард.
— Тогава той все още е жив — възкликна Мелъри.
Джерард отвори вратата и влезе в антрето. Краката му още трепереха от премеждието, но в душата му ставаше все по-леко — може би чичо Артър не беше зарязал семейството си. Може би беше затворник при елфите. И може би — ако той, Джерард, е достатъчно умен — ще може да бъде спасен.
Потънал в мисли за спасителната операция, той забеляза слабото проблясване на среброто чак когато падна. Нещо остро се заби в крака му и в протегнатата напред ръка. Саймън също се препъна и се стовари върху Джерард, а Мелъри, която вървеше само на крачка след Саймън, падна върху двамата.
— Каква е тая гадост? — извика Джерард и се огледа.
По пода се търкаляха стъклени, мраморни, сребърни топчета за игра.
— Ох! Ще ме смачкаш! — изохка Саймън и се опита да се измъкне изпод сестра си. — Махни се от гърба ми, Мелъри!