На сестра му Мелъри изобщо не й пукаше. Е, сега вече знаеш какво е да ти правят номера, подхилваше се тя подигравателно. Ако имаше някой, който поне малко да го е грижа, този някой беше Саймън. Честно казано, Саймън беше длъжен да му съчувства. Ако Джерард не беше принудил Малчо да даде виждащия камък, Саймън щеше да бъде опечен на шиш в лагера на гоблините и после оглозган до кокалче.
Джерард нахлузи калната маратонка върху обърнатия наопаки чорап и върза връзките. Щеше му се да се извини на Малчо. Няколко пъти опитва да му върне камъка, но Малчо не го искаше. Въпреки това, въпреки всички беди, които се струпваха на главата му, Джерард знаеше, че ако станалото се повтори, той отново ще постъпи по същия начин. Като си спомни как гоблините държаха Саймън в плен, а Малчо само се помайваше и плещеше неразбираеми дивотии, Джерард кипна и така стегна възела, че щеше да скъса връзките.
— Джерард! — чу той гласа на Мелъри, която го викаше от долния етаж. — Джерард, ела за малко.
Той се изправи, пъхна книгата под мишница и тръгна към стълбите. Още на първата крачка се сгромоляса на пода и силно си удари ръката и дясното коляно. Неизвестно как връзките на двете му маратонки се оказаха вързани… една за друга.
В кухнята на първия етаж Мелъри разглеждаше някаква стъклена чаша, пълна с вода. Държеше я вдигната срещу прозореца, а светлината преминаваше през нея и образуваше многоцветна дъга върху отсрещната стена. До Мелъри стоеше Саймън, и двамата — зяпнали от смайване.
— Какво има? — тросна се Джерард, коляното го болеше ужасно. Нима го бяха извикали, само за да му покажат колко красива е глупавата им чаша! Идеше му да я грабне и да я счупи.
Мелъри му подаде чашата.
— Опитай една глътчица.
Джерард огледа чашата с подозрение. Дали не бяха плюли в нея? Защо Мелъри го караше да пие вода?
— Хайде, Джерард, стига си се чудил. Давай по-смело! — обади се Саймън. — Ние с Мелъри вече я опитахме.
В това време се чу сигналът на микровълновата печка. Саймън се спусна към нея и извади огромна купчина ситно накълцано месо. Върхът на купчината се беше размекнал и имаше отвратителен сив цвят, но останалата част още беше замръзнала.
— Какво е това? — попита с погнуса Джерард и се опита да не гледа месото.
— Закуската на Байрон — обясни Саймън, изсипа гнусотията в дълбока купа и добави корнфлейкс. — Изглежда, че Байрон вече оздравява. Постоянно е гладен.
Джерард се ухили. Ама че лудница! Всеки нормален човек би бил твърде предпазлив, ако в дома му се възстановява от раните си един вечно гладен грифин. Но не и Саймън. Саймън грижливо приготвяше за чудовището закуска с корнфлейкс.
— Хайде, Джерард! — изтръгна го от мислите му Мелъри. — Пий!
Джерард отпи от водата и се задави. Течността опари устата му, той се закашля и успя да изплюе половината на пода. Останалата половина се плъзна в гърлото му и го изгори като огън.
— Луди ли сте? — заохка той, като се давеше и кашляше. — Какво е това?
— Вода от чешмата — каза Мелъри. — Това е вкусът на водата, която тече от нашата чешма!
— Тогава защо ме карате да я пия? — избухна Джерард.
— Защото „защо“ завършва на „о“! — каза Мелъри и предизвикателно скръсти ръце на гърди. — Ти по-добре ни кажи защо се случва всичко това?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че тези ужасии започнаха, откакто взехме книгата и няма да спрат, докато не се отървем от нея.
— Много добре знаеш, че ужасиите започнаха, преди да намерим книгата! — вбеси се Джерард.
— Няма значение — заинати се сестра му. — Гоблините искат книгата и аз мисля, че трябва да им я дадем.
Джерард я гледа безмълвно миг-два, после изсъска тихо, но свирепо:
— Каквоо-о-о-о?
— Трябва да се отървем от тази глупава книга — повтори Мелъри. — Трябва да им я дадем, докато не са ни довършили. Да не говорим какво още може да ни сторят!
— Какво ли са направили с водата? — Джерард огледа чешмата и мивката и усети как някъде дълбоко в него се надига дива ярост.
— Какво значение има какво точно са направили? — сви рамене Мелъри. — Има значение само това, че трябва да се отървем от книгата на Артър Спайдъруик. Не помниш ли какво ни каза Малчо? Тази книга е много опасна.
Джерард не искаше даже да чува за Малчо.
— Книгата ни трябва — натърти упорито той. — Ако не беше тя, нямаше да знаем, че в къщата има дух. Нямаше да знаем нито за трола, нито за гоблините, нито за каквото и да било друго.