— Малчо ли? — Леля Лусинда хвана ръката на Мелъри. — Не съм го виждала от сто години! Сигурно си е все същият. Всички те винаги са си все същите, нали? Как е Малчо? Все така, предполагам…
— Ами… Не знам — обърка се Мелъри.
Леля Луси посегна към чекмеджето на нощното шкафче и извади поизтъркана зелена торбичка, избродирана със звезди.
— Малчо я обичаше много.
Джерард взе торбичката и надникна в нея. Вътре блещукаха сребристи пластинки, стъклени и мраморни топчета, няколко мъниста.
— Негови ли са? — попита той.
— О, не — отвърна леля му. — Мои са, или по-точно бяха мои, когато бях малка. Обичах да играя с тях. Ще ми се сега да ги дам на Малчо. Бедното създание! Останало е съвсем само в оная стара къща. Сигурно много се радва, че вие сте там.
Малчо изобщо не ни се радва, помисли си Джерард, но не каза нищо.
— Артър Спайдъруик ли беше баща ти? — попита Саймън.
— Да. Беше… — отвърна леля Лусинда и въздъхна. — Видяхте ли картините му в къщата?
Те кимнаха.
— Той рисуваше добре. Правеше реклами за газирани напитки и дамски чорапи. За мен и Мелвина изряза хартиени кукли. Имахме огромна кутия с такива кукли, с най-различни тоалети за всеки сезон. Какво ли е станало с тях?
— Може би са на тавана — предположи Джерард.
— Всъщност няма значение къде са. Татко отдавна го няма и не съм сигурна, че искам да ги видя.
— Защо? — учуди се Саймън.
— Защото ще ме върнат към миналото. А не искам да си спомням за него. Сигурно не знаете, че татко ни изостави. — Тя сведе поглед към слабите си ръце. Те трепереха. — Един ден излезе да се поразходи и никога вече не се върна. Мама каза, че е знаела, че той ще ни напусне.
Джерард беше изненадан. Досега не се бе замислял що за човек е бил прапрачичо му Артър Спайдъруик. Спомни си как изглеждаше строгият очилат мъж от портрета в библиотеката. Джерард беше пожелал да го харесва и го хареса — толкова много неща е умеел да прави, рисувал, можел да вижда духовете… Но ако леля Лусинда казваше истината, Джерард просто трябваше да го намрази.
— Нашият татко също ни изостави — тихо каза Саймън.
— Искам само да знам защо. Защо го направи? — Леля Лусинда извърна глава и на Джерард му се стори, че в очите й блеснаха сълзи. Тя стисна дланите на ръцете си, за да не треперят.
— Може би е трябвало да се премести заради работата си? Също като нашия татко — обади се пак Саймън.
— О, стига Саймън! — възкликна Джерард. — Само не казвай, че вярваш на тази гнусна лъжа. Той просто ни заряза. Не му трябваме.
— Млъквайте! И двамата сте пълни глупаци! Затваряйте си устите, да не ги затворя аз — изгледа ги вбесено Мелъри и се опита да смени темата. — Лельо Луси, как я караш в тази лудница? Искам да кажа, че ти съвсем не си луда. Как издържаш тук?
Джерард се уплаши. Мислеше, че леля Лусинда ще се ядоса, но тя се разсмя.
— Ами така… Издържам. След като татко ни напусна, двете с мама се преместихме в друг град, за да живеем с маминия брат. Аз израснах с братовчедка си Мелвина — вашата баба. Разказах й за Малчо, за гоблините и за малките елфи, но тя никога не ми повярва. После мама умря. Бях само на шестнайсет години. С малкото пари, които имах, се опитах да пооправя къщата и се върнах в нея. Малчо, разбира се, още беше там, но имаше и някакви други същества. Понякога мярвах сенките им в тъмното — спотайваха се в ъглите и ме дебнеха. Един ден престанаха да се крият. Мислеха, че книгата на татко е в мен и започнаха да ме преследват. Душеха ме, удряха ме, ритаха ме, за да им я дам. Но книгата не беше в мен. Татко я беше отнесъл със себе си. Разбира се, че не би я оставил в къщата. Една нощ няколко същества ми донесоха един плод. Беше колкото гроздово зърно и червен като роза. Дадоха ми го и обещаха да не ми причиняват повече болка. Каква глупачка бях! Изядох го и направих най-голямата глупост в живота си.
— Отровен ли беше? — попита Джерард, който си спомни за Снежанка и отровната ябълка, която й дала нейната мащеха.
— Нещо подобно — отвърна леля му със странна усмивка. — Беше по-вкусен от всичко, което съм опитвала дотогава. Помислих си, че може би цветята имат такъв вкус. Беше като песен, която е толкова хубава, че не можеш да й измислиш име. След това храната на хората ми изглеждаше като трици или кал. Не можех да я вкуся за нищо на света. Щях да умра от глад.
— Но не си, жива си — каза Мелъри.
— Дължа го на духчетата, с които си играех, докато бях малка. Те ме хранеха и ме пазеха. — Леля Луси се усмихна блажено и протегна ръка. — Позволете да ви ги представя. Елате, скъпи мои, елате и се запознайте с моите племенници.