През отворения прозорец на стаята се чу жужене. Ситният прашец, който потрепваше във въздуха навън и плавно се носеше в ярката слънчева светлина, внезапно нахлу в стаята и се превърна в чудновати крилати създания. Бяха големи колкото орех, а крилата им проблясваха с всички цветове на дъгата. Те накацаха по старата жена, заплетоха се в косите й, запълзяха по таблата на леглото й.
— Нали са сладки? — попита леля Лусинда. — Моите мили малки приятели!
Джерард знаеше кои са духчетата — малки елфи, които живееха по цветята и дърветата в горите. Въпреки че ги разпозна, потръпна — имаше нещо много зловещо в начина, по който роякът им накаца по леля му и я отрупа цялата. Саймън обаче ги зяпаше омаян, с отворена уста. Мелъри се окопити първа и се върна към разговора.
— Не разбрах защо си тук. Кой те доведе? — попита тя.
— А, да, питахте защо съм в болницата… — кимна леля Лусинда. — Защото баба ви Мелвина ставаше все по-сигурна, че не съм в ред. Първо се уплаши от синините по тялото ми, после се уплаши от това, че не ям. След това се случи нещо ужасно. Не, не искам да ви плаша. Макар че… Макар че трябва да се уплашите. Искам да разберете, че час по-скоро трябва да се махнете от тази къща!
Старицата вдигна ръкава и показа слабата си ръка. Набръчканата й кожа беше покрита с дълбоки грозни белези.
— Тези следи са от рани.
Чу се как Саймън пое дълбоко въздух.
— Една нощ, беше много късно, дойдоха чудовищата. Няколко дребни зелени същества с ужасни зъби ме държаха, докато един исполин ме разпитваше. Аз се борех, дърпах се и се мъчех да се освободя, а ноктите им раздираха кожата ми. Крещях, че книгата не е у мен, че е в татко, но те не ме слушаха. Нямаше никакво значение какво говоря. Преди тази нощ бях стройна, ходех изправена, но след побоя се прегърбих. За Мелвина раните по ръцете ми бяха последната капка вода в чашата. Тя беше убедена, че аз сама се удрям и сама си нанасям тези рани. Затова ме изпрати тук.
Едно от духчетата, облечено в поличка от бодливо зелено семенце, долетя и пусна на одеялото до Саймън парченце от някакъв плод. Джерард се стресна — увлечен в разказа на леля Лусинда, беше забравил за елфите. Плодът ухаеше на свежа трева и мед. Под тънката му кожичка се виждаше червена сърцевина. Леля Лусинда се вторачи в него и устните й затрепериха.
— Това е за теб — прошепна на Саймън малкото духче.
Саймън взе плода и започна да го разглежда.
— Нямаш намерение да го изядеш, нали? — попита Джерард, а устата му се напълни със слюнка.
— Разбира се, че няма — отвърна Саймън, но очите му блестяха лакомо. Той приближи плода до устните си, като продължаваше да го върти и да го оглежда. Преглътна.
— Саймън, недей! — пристъпи към него Мелъри.
— Само една хапка. Една малка хапчица няма да ми навреди — тихо каза Саймън.
Внезапно леля Лусинда стрелна ръка и изтръгна плода от ръката му. Светкавично го напъха в устата си и блажено затвори очи.
— Какво правиш? — викна вбесено Саймън. Гласът му трепереше от гняв. После трепна, сякаш се събуждаше от сън, и се огледа объркано. — Какво става? Какво се случи?
Джерард погледна леля си. Ръцете й трепереха, макар че ги стискаше здраво в скута си.
— Те нямат лоши намерения — каза изтощено тя. — Просто не могат да разберат, че тези плодове пораждат у нас пагубен копнеж. За тях те са просто храна.
Джерард погледна елфите. Изобщо не беше сигурен какво разбират и какво не разбират. Той не им вярваше.
— Е, деца, сега разбирате защо къщата е толкова опасна. Трябва да я напуснете. Трябва да накарате майка си да ви повярва и да ви отведе. Ако продължавате да живеете там, духовете ще мислят, че книгата е във вас и няма да ви оставят на мира.
— Но книгата наистина е в нас — каза Джерард. — Заради нея дойдохме тук. Искахме да те разпитаме за нея.
— Не! Не е възможно! — извика леля Лусинда.
— Възможно е. Разгадахме указанията от тайната библиотека и я намерихме.
Леля Лусинда дишаше тежко.
— Джерард, тя мисли, че трябва да се отървем от книгата, не виждаш ли? — каза Мелъри.
— Ако книгата е във вас, трябва да напуснете къщата. Незабавно! Разбирате ли какво ви казвам? — Леля Лусинда се взираше в тях с нарастващ ужас.