Връщам се в хола, слагам чашите на масата и се хвърлям с главата надолу — друг начин няма; секунда колебание и съм обречена. Общуването с мама е като махането на лепенка от рана. Мигновената агония е за предпочитане пред мъчително бавното отлепване.
— Мамо, утре в „Мейл“ ще прочетеш нещо и…
— Ужасна жена — възкликва тя, без да ми обръща внимание. — Защо й позволяваш да идва тук и да пуши? Апартаментът ти смърди на пепелник. — На дланта й лежат няколко фаса — сигурно е ровила зад възглавниците на дивана.
Господи, какво ме прихваща да си въобразявам, че мога да и кажа Най-Голямата Тайна на Света Изобщо, като дори не мога да си призная, че пуша?
Хлипащата развалина отпреди няколко минути вече я няма. Сега зъбите й са стиснати и погледът й шари из стаята и търси за какво да се заяде. Пак си е мама, което само по себе си е достатъчно изнервящо, но размазаният й грим е направо като от филм на ужасите. Чувствам се като домакин на сериала „Звезди в очите“ в собствения си апартамент — „Тази вечер ви представям Едуина Кюри“. Този нов вид нещо никак не ми се връзва. Ако е за да върне обратно евентуално кръшкащия ми баща, с Едуина К. няма да стане — баща ми се крие зад възглавницата всеки път, когато се покаже по телевизията.
— Както и да е, Лили — казва мама и хвърля фасовете в кофата за боклук, — какво ми говореше за „Мейл“?
— А, нищо… Май щяха да публикуват интервю с Андрю Лойд Уебър.
Въпреки че мрази всичко по-съвременно от Елгар, Уебър е изключение. Той пише Порядъчна Музика за Хубави Неща — като котки и Исус… и зловещи призраци. И, естествено, е консерватор.
— Добре, тъкмо ще има какво да чета, когато баща ти не ми обърне внимание на закуска… Ако изобщо си даде труда да се появи на закуска.
— По цели нощи ли го няма? — ахвам аз.
— Не… Ама е само въпрос на време.
— Мамо, не се тревожи, ще говоря с него.
Звънецът иззвънява, при което и двете подскачаме.
— Кой може да е? — подозрително пита мама, ужасена от това, че имам посетител в този час — девет и петнайсет, — а може и да си мисли, че местният клон на „Ангелите на ада“ е дошъл да плячкоса и изнасили този и онзи.
Аз също съм разтревожена, но само защото съм убедена, че е скапаната репортерка на „Мейл“. Приближавам се до отворения прозорец и поглеждам навън.
Какво прави той тук, по дяволите?
„Той“ е Ант, когото не съм виждала повече от две години. Естествено, радвам се и ми е приятно, но какво, по дяволите прави тук? Трябва да е в Ню Йорк. Но той стои на стълбите ми с голям сак, уморен, небръснат и — благодарение на тесния кожен панталон, боядисаната със спрей бяла тениска и чисто новите (поне за мен) мустаци — несъмнено гей.
Мамка му. Освен пушенето и Най-Голямата Тайна на Света Изобщо това е поредното, което майка ми не знае. Антъни Хъбърд — най-добрият ми приятел от шестгодишна възраст — хомосексуалист. И как да й кажа, след като тя едвам приема факта, че е римокатолик?
Едва ли можеше да случи по-неподходящ момент.
— Кой е? — пита мама.
— Антъни — отвръщам.
— Той не беше ли в Щатите да учи за свещеник?
Преди две години и половина, когато Ант емигрира и мама попита какво щял да прави в Ню Йорк, аз не отвърнах: „О, най-вероятно ще оправя всеки, чиито панталони успее да смъкне.“ Не, аз й казах: „Отива в семинарията.“ Беше истината — Ант работи „Семинарията“. Само че не цялата истина — „Семинарията“ е нощен гей клуб.
Мама винаги е хранила дълбоко недоверие към отношенията ни. Отчасти защото продължава да си мисли, че католиците кроят заговор за сваляне на кралицата и подмяната й с краля на Испания. Основната причина обаче е, че не може да си представи приятелство между момче и момиче, без момчето да има мисли, които биологията му в един момент да го подтикне да осъществи. Преживявах някак безпокойството й, че всеки път когато се качвахме на горния етаж да слушаме дискове, ще сляза долу бременна, но само защото беше за предпочитане пред представата, че ще сляза със СПИН (който, както охотно би обяснила на всеки пожелал да я слуша, се хващаше просто от размяна на пощенския код с хомосексуалист).
Затова така и не й казах, че Ант е тръгнал срещу природата. Той помогна, като не демонстрираше прекалено отявлено сексуалността си. Въпреки че Ант си имаше моменти, когато в сравнение с него Бой Джордж изглеждаше като командос от елитни части, слава Богу, мама никога не го беше засичала така.