ПО-КЪСНО
Ден първи: Изтягам се като доволна котка на хавлията си, отпивам мързеливо от дайкирито си и през полуотворени очи наблюдавам зрелищния залез на слънцето в Андаманско море. Приспиващият послевкус на следобедния тайландски масаж продължава да ме унася и разполагам с всичкото време на света, за да размишлявам, че животът е почти съвършен. Малко по-надолу на плажа Лиза и новото й гадже се гушкат под някаква палма. Лиза изглежда също като мен — безгрижна, щастлива и лудо влюбена. От топлата кристално чиста вода излиза загоряла фигура, която се насочва към мен. Докато се приближава, се поздравявам за избора си за подарък за рожден ден — намирането на личен треньор по фитнес направи чудеса за Люис. Той се навежда, целува ме продължително и солено и сяда до мен на мекия бял пясък.
— Това е най-идиличното място на планетата — казва. — Направо тъна в блаженство.
— И аз — съгласявам се сънено. — Никога не ми е било толкова…
…зле през целия ми живот. Затиснала съм устата си с ръка и търча към кенефа. През последните двайсет и четири часа това — тичането до тоалетната, чудейки се от кой край ще изригне — е моят живот. Канализацията на Пукет сигурно вече прелива.
Да, аз съм на остров Пукет, хедонистичния тайландски курорт. Люис е с мен, както и Лиза и Новото й Гадже. Трябва да е мечта както по-горе, с всичките му екстри.
В действителност е гаден кошмар.
Като начало, съм болна като куче — ако бях куче, ветеринарят още преди часове щеше да е сложил край на мъките ми. Ироничното е, че през първата ни вечер реших, че стомахът ми трябва да привиква към тайландската кухня. Докато Люис, Лиза и Кърт (Новото Гадже) шумно изсмукваха киснати в чили щипки от омари, аз се придържах към сигурния избор от голяма чиния чипс и два домата.
Ха!
Май свърших да повръщам — засега. Докато си жабуря устата, звънва телефонът в банята. Вдигам го. Диди. Фантастично — да прелети човек осем хиляди километра и пак да не може да й избяга.
— Лили — чурулика тя, — страшно съжалявам, че ви безпокоя по време на почивката, но Люис там ли е?
— Гмурка се на плажа. Да му предам ли нещо?
— Само му кажи, че снимките на Брад и Джен са в…
Брад и Джен — като че ли са й съседи и им храни златната рибка, докато ги няма.
— …Питай го дали иска да му ги изпратя на лаптопа
— Добре, ще му кажа. Трябва да бягам — след малко ми е първият урок по гмуркане.
Лъжа, естествено, въпреки че наистина трябва да затварям. Пак ми се гади. Дали е от бацилите или от Диди? Все тая. Затварям и отивам обратно в леглото. Лаптопът на Люис лежи близо до мен. Той не искаше да идва на тази почивка и настоя да му позволя да си вземе преносимия офис. Откакто сме дошли тук, само за работата мисли. „Работещо момиче“ превзе живота му. Ексклузивното интервю с Марша Мелоу наистина даде резултат. Оттогава насам знаменитостите загърбиха обичайните издания и се редят на опашка, за да излеят историите си пред Люис. Сред тях са Лиз Хърли, Кейт Уинслет, а две от Атомните Котета са готови да сложим техните сред обявите за работа. А сега Брад и Джен.
Докато го чакам да се върне, затварям очи и се отнасям. Може да ми се присъни нещо като в реклама на „Баунти“. Надявам се, защото май само там ще изживея нещо подобно на съвършената си почивка.
Никакъв шанс. Телефонът пак звъни.
— Пиле със зелено къри — препоръчва Мери, след като съм й обяснила как се чувствам. — Ще те прочисти като препарат за отпушване на канали, но пък като свърши, значи е свършило. Дай да говорим по работа. Хората в „Ароу“ препират за книгата ти, скъпа, а на мен ми се свършиха оправданията.
Книгата ми е основната причина да настоя всички да се махнем за малко. Трябваше да съм я предала още преди месец, но нещо не мога да й измисля края. Реших, че една промяна на обстановката може да помогне, но от тоалетната чиния не получавам кой знае какво вдъхновение.
— Кажи им, че работя и ще е готова веднага като се прибера — отвръщам все още настроена да лъготя след разговора с Диди.
— Надявам се, скъпа, искрено се надявам — въздъхва Мери. — И не смей да ми казваш, че нямаш муза, защото това е най-тъпото оправдание от „Извинявайте, госпожице, ама си забравих екипа вкъщи“ насам. Както и да е, ето нещо, което ще те развесели. Вчера получих странно обаждане. От централата ме попитаха дали ще приема разговор за своя сметка от затвора в Лилонгве.
— Откъде?
— От Малави, миличка.
— Господи. Говори ли с него?
— Естествено, че не. Повярвай ми, правя му услуга. Още няколко месеца в пандиза на диета от ряпа и биреното му шкембе ще изчезне като дим.
Затварям и ме обзема чувство за вина. Не, не за Колин Маунт. За новите ми издатели — „Ароу“ наистина ми харесват. Е, харесвам редакторката си от „Ароу“. Тя е единство нита, с която съм се срещала, и се е заклела да пази самоличността ми в тайна — някои неща никога не се променят.
След като се съвзе от шока, че отхвърлям офертата на Джейкъбсън (отне й пет минути), Мери се посвети на намирането на друг издател. В крайна сметка за книгата ми наддаваха четирима. Мери беше в стихията си.
— Да му беше казала на онзи мазник да се разкара по-рано — каза. — Обожавам сочни аукциони.
„Ароу“ спечелиха, като платиха 1,5 милиона лири за следващите ми три книги.
Един милион и половина!
Аз съм милионерка!
Невероятно, удивително и изумително.
Единственият проблем е, че в момента се чувствам невероятно, удивително и изумително виновна, защото нямам муза. Пак ще повръщам. От бацила ли е или от нервите? Нямам време да мисля — идва.