Сега Ню Йорк явно го беше променил. Не че го беше извадил от скривалището му — направо го беше изкарал на подиума.
— Няма ли да го пуснеш? — пита мама, докато аз го наблюдавам през прозореца. Отивам до домофона, поемам си дълбоко въздух и вдигам слушалката.
— Ант, какво правиш тук?
— В криза съм, сладурче…
Какво им става на всички тази вечер?
— …Пусни ме.
— Ъъ… Влизай… Майка ми е тук — вмъквам небрежно с надеждата, че ще схване намека и докато се качи догоре, дрехите му магически ще се преобразят. И ще се избръсне.
Нито едното, нито другото.
Отварям вратата и ето го и него — отдавна изчезналият седми член на „Вилидж Пийпъл“. Разперва ръце и ме прегръща, докато оставам без въздух.
— Радвам се да те видя, Лили — въздъхва той, след което поглежда през рамото ми към мама и казва: — Здравейте госпожо Бикърстаф, как сте?
— О, нали знаеш, Антъни — произнася тя името му точно по начина, който той мрази, — боря се. Ами ти? Малко отпуска от Бог ли?
Видимо подскачам от въпроса й и се моля Ант не само да помни лъжата, но и все още да му пука дотолкова за мен, че да се включи.
— Човек не може да си вземе отпуска от Всевишния, госпожо Бикърстаф. Аз може да съм на хиляди километри от учебниците си, но Той винаги е с мен.
Видимо се отпускам.
— И как върви учението? — пита мама, докато оглежда одобрително дрехите му, вероятно мислейки си, че потвърждават всичките й опасения относно римокатолиците, и съжалявайки, че Елизабет I не си е свършила по-добре работата и не ги е изтребила до крак.
— Добре, благодаря — отвръща Ант. — Онзи ден приех първата си изповед. Беше доста сочна. Един педо…
— Мамо — изписквам, — виж колко часът стана. Не трябваше ли вече да си си вкъщи?
— Ами… Не бързам за никъде, той и баща ти сигурно ще закъснее от работа… но ще ви оставя на спокойствие.
Слава Богу — обикновено не схваща намеци.
Изпращам я до долу. Докато минаваме покрай апартамента на първия етаж, тя спира и наостря уши към музиката, която продължава да гърми. Замръзвам и я чакам да постъпи в своя стил — а именно да задумка с юмрук на вратата, да заповяда моментално да спрат този ужасен бибоп и да пуснат вместо него „Четирите сезона“ на Вивалди. Естествено, страх ме е, защото на вратата няма да се покаже Мери, а някой от двамата дрогирани клъбъри, които живеят там. Но мама не прави нищо такова. Само поклаща глава и излиза от сградата. Бледа сянка на самата себе си — само че облечена като Едуина Кюри.
Какво й има на дрехите, по дяволите?
— Мамо…
— Какво, скъпа?
— Костюмът ти.
— Какво костюмът ми?
— Ами… ами… хубав е.
Чувствам се като пълна тъпанарка — моментът е абсолютно неподходящ.
— Благодаря ти, скъпа. Радвам се, че някой най-после го забеляза. Баща ти вече изобщо не ме и поглежда.
И ми хвърля поредния поглед на ритнато кутре, преди да се качи в колата си.
— Ант, чакай малко, обърках се. Кой е Фидел?
— Той зарежда автоматите за презервативи в клуба.
— И ти мислиш, че си влюбен в него?
— Не, не, той беше само бройка. Изобщо нямаше и да го спомена, ако Алекс не ме беше хванал да му духам в тоалетната.
— Ами Леон? И той ли е бройка?
— Ъ-хъ… Е, правихме го два или три пъти.
— И Алекс знае за него?
— Намери му телефона в джоба на джинсите ми.
— Божичко, да нямаш мания за самоубийство?
— Човек не може да работи на такова място и да не бърка в меда — възмущава се той. — Вярно, някога може да е било училище за свещеници, но се нарича „Семинарията“ — коренът на думата е същият като на „семе“.
— Не мисля, че подобна защита ще издържи в съда, но както и да е. В кого от двамата мислиш, че си влюбен, все пак?
— Вече ти казах, във Франки.
— Диджеят ли?
— Не, той е Марко, Франки е от художествената галерия. Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?
— Слушам те, но любовният ти живот е ужасно оплетен. Изобщо не се учудвам, че си си взел отпуска.
Да стоиш в течение на сложната плетеница от любовници на Ант е като да следиш онези филми, в които Трябва да се съсредоточиш наистина сериозно, за да не изпуснеш сюжета, а даже и тогава си изостанал на няколко крачки след действието. Всъщност любовният живот на Ант е сложен като „Матрицата — Презареждане“, която схванах чак две седмици след като излязох от киното. Вече цял час ми говори за последната каша, която е забъркал. Ако трябва да посъкратя извънредно дългата история: Ант живее с Алекс, който е един от собствениците на „Семинарията“. Известно правило е, че ако гаджето ти освен това ти е шеф, не е желателно да му кръшкаш. Ант успявал да държи похожденията си в тайна допреди няколко седмици, когато Алекс го изловил — така си мисля — с Фидел, който зарежда автоматите с презервативи. След това се получило нещо като ефекта на доминото и Алекс разбрал за още трима други. Колкото да не е за вярване, Ант все още не е безработен, въпреки че с Алекс са в пробна раздяла (тоест спят в противоположните краища на мезонета — който очевидно е с щедра квадратура). Но горкият Алекс още не знае най-лошото. Ант смята, че е влюбен. Във Франки от галерията, ако съм внимавала добре.