— И какво ще правиш? — питам го.
— Надявах се ти да ми кажеш.
О, много благодаря, няма що. В навечерието съм на публичен линч от страна на „Дейли Мейл“ и всичко живо се опитва да си стовари проблемите на главата ми. Първо Лиза, после мама, а сега и Ант. Учудвам се как Мери, докато беше тук, не ми изплака някоя покъртителна история за умрял домашен любимец, за да е пълна картината. Дощява ми се да му кажа, че много се радвам да го видя, но ако ме мисли за кошче за душевни отпадъци, по-добре да си хваща следващия самолет за скапания Манхатън.
Но вместо това казвам:
— Ами, според мен е най-добре да забравиш за другите трима — Фидел, Леон и Марио…
— Марко.
— Марко. Забрави ги и се съсредоточи върху Алекс и Франки. Реши кого искаш и бъди напълно честен и с двамата.
Ха! Честност! Доста нагло от моя страна.
— Права си — въздъхва Ант. — Точно затова избягах. Имах нужда от малко дистанция… Малко да си събера мислите. Извинявай, че така ти се натресох.
— Не се излагай. За какво са приятелите. Страшно се радвам да те видя. Липсваше ми.
— И ти на мен. — Той се навежда от дивана, за да ме прегърне. — Остави ме сега мен. Ти как си?
Точно сега е моментът да му кажа. Извинението още да не съм го направила е, че него го няма от доста време, а Най-Голямата Тайна на Света изобщо не е нещото, което можеш да подхвърлиш небрежно по телефона. Но ето ни отново заедно, събрани след дълга раздяла на дивана ми. Поради което следващата ми реплика следва да е нещо от рода на: „Ант, утре сутринта ще четеш за мен в «Мейл»“. Той, естествено, ще се удиви и учуди и останалото просто ще се излее от само себе си.
Но аз. Просто. Не мога. Да го. Направя.
— А, какво за мен — измърморвам. — Все същата скука.
3
Залитам на сцената, без да виждам нищо — не заради светкавиците на фоторепортерите, въпреки че ги чувам как пукат, а защото на главата ми има хартиена торба. Пухкава ръка — мисля, че е на Мери — хваща моята и ме повежда към някакъв стол. Тихомълком проклинам Мери, задето ме накара да дам тази пресконференция, и в същото време съм й благодарна, че е тук. Тя призовава залата към ред с думите:
— Един по един, ако обичате… Кажете, вие, с ужасното пепитено сако.
— Хелън Фрай, „Дейли Експрес“: Кажете ни каква част от собствените си изживявания сте описали в творбата си?
— Ъъ… съвсем малка — отвръщам с треперещ глас и усещам как се изчервявам под благословената амбалажна хартия.
— В такъв случай вярно ли е, че когато става въпрос за секс, всъщност нямате представа за какво пишете?
— Не е честно, имам известен опит…
— Боб Дейвис, „Сънди Спорт“: Кажете на нашите читатели гълтате ли?
— Джил Франкс, „Стар“: Садо-мазо — господарка или робиня?
— Кели Кършоу, „Мирър“: Вагинално или анално?
Гадни животни, репортери такива.
— Петронела Блумкуист, „Вог“: Хартиената ви торба „Шилинг“ ли е?
Най-после нещо, на което мога да отговоря, без да умирам от хиляди смърти.
— Не, „Сейфуей“ е.
— Имелда Пиърсън, „Мейл“: Защо не свалите торбата да ви видим коя сте?
— Аз… ъмм…
— Да, защо не я свалиш, Лили Бикърстаф — отеква пронизителен глас.
— Изхвърлете тази жена — избоботва Мери. — Тя няма акредитация.
— И не ми е нужна — изкрещява гласът. — Аз съм майка й.
Очите ми се отварят и премигват в тъмното. Този кошмар е нов — вариация на онзи, в който се появявам по телевизията (гола, с изключение на хартиената торба на главата), а мама се изправя в публиката и пуска един откос олово, който разхвърля червата на горкия водещ из цялото студио като…
Наистина не искам да си го представям.
Изправям се и поглеждам часовника: пет и нещо. Чудя се защо съм легнала от едната страна на двойната си спалня, вместо по средата, както обикновено. След това си спомням, че снощи Ант си легна с мен. Не това — той е гей.
Просто в леглото ми не е влизал мъж от… Него насам. Държа се като глупачка. Мина доста време и вече мога да изричам името му, без да ми призлява. Джейк Бедфорд. Ето, казах го. Джейк, Джейк, Джейки, Джейк…