Чакай малко, ако Ант си е легнал с мен, къде го сега?
Ставам, навличам си халата и отивам в хола.
Ант чете на дивана. Оставя книгата в скута си и вдига глава.
— Здрасти. Прецакал ми се е биологичният часовник. Не можах да заспя. Нали не те събудих?
— Не, майка ми ме събуди.
Погледът му е озадачен.
— Сънувах кошмар — обяснявам. Сядам в креслото и го питам какво чете.
— Намерих това книжле в джоба на креслото в самолета. За едно момиче, дето чука всичко, което мърда…
Всичките ми мускули се напрягат.
— …По принцип не бих проявил интерес към въпросната простотия, но тази ми хареса. Направо не мога да повярвам. Героинята, това съм аз.
Надявам се да не чува алармените звънци в главата ми.
— Вярно, има катеричка, но тя съм аз — продължава той. — Прави сума ти неща, дето аз съм ги правил. Помниш ли, като забих онзи тип в асансьора на „Хародс“ и му направих свирка до товарния изход? Това го има в книгата.
Звънците са се превърнали в сирени, от онези, които предизвестяват пълномащабно ядрено нападение.
— Има и куп други неща. Просто невероятно. Цели откъси от живота ми в книга за хетеросексуални. Знам, че съвпадението е идиотско, но е и малко страшничко, нали?
Кимвам — само това успявам, защото ларинксът ми се е парализирал заедно с останалата част от мен.
— Никога не съм чувал за писателката. — Той затваря книгата и поглежда обложката. — Марша Мелоу… Ти чувала ли си я?
— Да — прошепвам.
Ант ме поглежда.
— Лили, какво ти е? Ще повръщаш ли?
— Аз съм — изричам почти без глас.
— Какво ти?
— Аз съм — повтарям малко по-високо.
— Какво говориш? Какво си ти?
— Марша Мелоу.
— Не те разбирам.
— Аз съм Марша Мелоу.
— Стига глупости. Ти си Лили.
Господи, колко пъти още да го кажа?
— Аз съм Марша Мелоу, Ант. Аз написах тази книга — изкрещявам.
Той ме поглежда слисано.
— Мамка му… По дяволите… Майтапиш се, нали?
— Не, не се майтапя. Написала съм книга, която „съчетава свежо момичешко остроумие с потен нагорещяващ таза еротизъм“ („Космополитън“), „покварява чиклита с бляскав шок от първичен як секс“ („Тайм Аут“) и „отвращава читателя до дъното на душата му“ („Дейли Телеграф“).
— Защо?… Кога?… Как?… — зашеметено пита Ант.
— Историята е дълга, Ант.
— По-добре ми я разкажи. Кога я написа?
— Преди две години. Точно след като Джейк ме заряза.
Джейк беше първото ми възрастно гадже. Много възрастно — трийсет и девет на фона на моите двайсет и три. Запознах се с него, докато работех в „Норт Лондон Джърнъл“. Там бях „връзка с обществеността“ на литературния редактор. Той получаваше купища покани за премиери на книги, повечето от които не посещаваше, и поканите така и си оставаха на бюрото му. Едва вечер Лиза дойде при мен след работа, седна на бюрото ми и я намери.
— Ей, хайде да се намъкнем на този купон — каза, прокарвайки пръсти по релефните букви на поканата. — На две преки е оттук.
— Не е редно… За какво е?
— Не съм го чувала. Някакъв писател… Джейк Бедфорд.
И аз не го бях чувала и ако бях изхвърлила поканата, преди Лиза да я беше видяла — както трябваше да направя, мътните ме взели, — никога нямаше да се запозная с него. Сестра ми е виновна за много неща. Запознанството с Джейк е най-малкото й престъпление.
Той пише научна фантастика. След като работех за литературния редактор, това трябваше да ми е известно, но аз не посягам към книги, освен ако някой не ми ги навира в лицето — тоест хубавка шарена корица, която направо крещи „Момичешка история“. Кориците на Джейк са черни и мъртвешковиолетови и на тях има взривяващи се планети и изкормени андроиди.
Всъщност, Лиза е тази, която трябваше да тръгне с него. Малката ми сестра е зашеметяваща. Ако идеята не беше абсолютно тъпа (и ако освен това не включваше и пътуване във времето), бих се заклела, че Лиза е плод на забежка на мама с Джъд Лоу. На купона на Джейк всичко живо се тълпеше около него, но той въпреки това я забеляза много скоро. За нея флиртът е професия и сигурно е почувствал повея на клепките й от другия край на залата. Не мина много и двамата се заприказваха, докато аз си стоях в ъгъла и любезно беседвах с едни воловани. Двамата бяха страхотна двойка — еднакви високи скули — а самият Джейк беше убийствено красив. И на трийсет и девет само омекотяващата коленете усмивка можеше да го вкара в първите двайсет на „Поп старс“. По някое време тя го довлече при мен и ме накара да се преструвам, че също съм прочела новата му книга и че, като нея, също съм я харесала. След това изчезна в тоалетната за профилактичен ремонт на повредените от веенето си мигли и пет минути по-късно Джейк разполагаше с телефонния ми номер.