— Няма да стане. Въобще.
Не се шегувах. Мразех да развалям чуждото удоволствие, но отказът от всякаква форма на чукане пред публика ми изглеждаше разумен.
— Само попитах — каза той, преди да промени темата.
Аз обаче не спрях да мисля за това. Начинът, по който го беше споменал, като напълно естествено развитие на връзката — романтични вечери, продължителни разходки по поляните, потен извратен секс с куп извратеняци с лакоми очи, — ме накара да се усъмня в първоначалния си отказ. Не бях имала кой знае колко гаджета, така че коя бях аз да казвам какви са стандартните практики? Може би всички го правеха. Възрастната двойка на съседната маса? Пош, Бекъм и всичките им приятели от шоу бизнеса? Родителите ми? Защо не, по дяволите?
Представих си мама, застанала на портата в найлонова рокля и готварска престилка с воланчета… „Заповядайте, чувствайте се като у дома си. Бюфетът е в кухнята — нищо особено, кифлички с кренвирши и соленки със сирене. Не се притеснявайте, разходете се между хората, преди да започнете суинга. О, Лили, иди да поздравиш Преподобния Суинтьн. Ще го откриеш на четири крака до аспидистрата — най-после си е сменил обикновения кучешки нашийник за нещо свястно, Бог да го благослови. Къде отиде баща ти? Аз ще видя какво става в «Блока за наказания» — между другото, това е старата ти стая.“
Джейк също не беше спрял да мисли за това, защото отново повдигна въпроса след пристигането на десерта.
— Помисли си, Лили. Приеми го като възможност да придобиеш опит. — (Виждате ли? Всичко е част от обучението ми.) — Ще бъде весело. Освен това не е нужно да участваш. Но ако решиш, ще видиш, че ще ти хареса.
Къде ли ги бях чувала вече тези думи? Мама, увещаваща ме да отида на ученически лагер. Ама не вярвам да е имала предвид учителката да провежда младежка лесбийска оргия.
— Така си разширяваш кръгозора — продължи Джейк.
— Чакай малко. Ти вече си ходил на такива купони, така ли?
— Случвало се е.
До този момент наивно бях мислила, че изживяването ще е ново и за него — нещо, в което щяхме да се хвърлим презглава заедно.
— Колко пъти?
— Не съм ги броил. Има ли значение?… Виж, ако не искаш, не идвай.
— Какво значи „не идвай“? — изломотих. Бях останала с впечатлението, че този купон е хипотетичен.
— Купонът е в събота вечер. Аз отивам, с теб или без теб… Извинете, може ли сметката? — заглуши той падането на долната ми челюст на масата.
Не се чухме цялата следваща седмица. Аз не бях способна да му се обадя, защото през повечето време бях във вцепенение. Това обаче не ми попречи да вися до телефона с тъпата женска надежда, че той ще се обади, за да се извини. Обади се, но за да скъса с мен. Изреди ми какви ли не причини: издателят му го притискал да пише бързо и не можел да си позволи да се разсейва с любовна връзка; бил на трийсет и девет и имал нужда да „преосмисли“ живота си; бил абсолютно копеле, чиято чудовищна поквара го била обсебила дотолкова, че да не му пука за чувствата на една уязвима млада жена. Не, това последното не го каза, но именно то беше истината.
Преди да се запозная с Джейк, нямах кой знае какво самочувствие, но след като ме заряза, изгубих и малкото, което бях притежавала. Изминаха няколко седмици, преди болката да се превърне в гняв, но когато се превърна, направо полудях, точно тогава започнах да пиша.
— Това си е чиста проба отмъщение — казва Ант. — Отхвърлената жена, и всичко останало.
— Не е така — отвръщам възмутено. — Според теб, ако съм искала да отмъстя, не трябваше ли още от самото начало да кажа коя съм и да му натрия носа.
— Сигурно.
Но Ант е прав донякъде. Бях бясна на Джейк и трябваше да отвърна на удара. Фучах насам и натам близо месец, без ми идва на ум как. След това се сетих: ако не можеш да ги победиш, стани като тях.
(Доста тъпа максима, всъщност. След 11-и септември Джордж Буш не се обърна към нацията със „Скъпи сънародници, тези фундаменталисти са сериозна работа. Честно казано, нямаме никакъв шанс срещу тях, затова залепяйте изкуствените бради и повтаряйте всички след мен «Слава на Аллах! Смърт на неверните свини!»“)
Добре, помислих си, ще седна и ще напиша книга. В крайна сметка всеки носи в себе си една книга, нали? (На Мери не й омръзва да казва: „Много жалко, но всеки наистина носи в себе си една книга и повечето от тези досадни отврати се озовават нежелани на изтривалката пред вратата ми.“)
Идеята ми хрумна една нощ в четири и половина. Като се събудих на сутринта напълно, очаквах да си помисля: „Да пиша книга? Глупости!“ Обикновено така става, като те сполети идея посред нощ — планът от четири сутринта да научиш португалски и да отвориш дървен бар на плажа в Копакабана никога не изглежда толкова брилянтен — нито постижим — над чашата с кафе в осем сутринта.