Но не стана така. Колкото повече обмислях идеята, толкова по се убеждавах, че е най-добрата, която някога изобщо ми е хрумвала. Ето каква беше логиката. Всяка зарязана жена мечтае за постъпка, която да покаже на бившия й, че се чувства прекрасно, мерси, че не е била унизена и че със сигурност не копнее да пропълзи в някоя мрачна и влажна дупка и никога да излезе от нея. В повечето случаи тази постъпка означава жената да обуе високи ботуши и да облече нещо от ликра, преди да отиде на място, където да я забележи ако не бившият й, то поне неговите приятели. Точно тогава настъпва звездният й час. В душата си може да й се ще да се хвърли под идващия влак, но ако я гледаш цяла вечер как танцува, флиртува и се натиска с други мъже, това изобщо не й личи.
На мен обаче можете да ми опрете пистолет в слепоочието и да ме заплашите, че ще пръснете мозъка ми по тапетите, и аз пак няма да мога да изляза и да се забавлявам по този начин. Особено пък в ликра.
Демонстративното забавляване не ми е по вкуса — нито тогава, нито сега.
Но пък писането на роман е. И така, никога не се бях замисляла по въпроса. Но пък като го направих, установих, че си е в типично мой стил. Самотно начинание. И не е нужно да казваш на никого с какво си се захванал. С майка като моята човек става майстор на потайностите. Изобщо не съм си мечтала да ме издадат, за да натрия носа на Джейк. Всъщност, изобщо не съм си мислила, ще ме издадат. Представях си го като един вид терапия. Просто щях да пиша. Сигурно щеше да е истинска тъпотия, но какво от това? Чувствах се по-добре. Вършеше работа.
— И откъде започна? — пита Ант. — Искам да кажа, да напишеш цял роман… Уха!
— Лесно беше — отвръщам смутено.
И за моя голяма изненада беше точно така. Не че беше лесно, но не беше и чак толкова страшно, колкото си представях. Познавах само един вид книги. Чиклита — „Закачливо розово заглавие, съдържащо «сватба»“, както ги описваше Мери. И продължавам да ги харесвам. Обикновено си ги чета по три наведнъж. Това означава, че понякога сюжетите се преплитат, но това не ми пречи, защото всичките си приличат: самотно момиче в големия град търси любов… и я намира на стр. 260 (тъкмо навреме за приготовленията за сватбата на стр. 280).
Това знаех, това написах. Една вечер се прибрах от работа, отворих лаптопа, който татко ми беше купил (подарък по случай решението ми да се впусна в бляскавия свят на медиите „Норт Лондон Джърнъл“, последван от „Работещо момиче“ — ха!), и започнах да тракам по клавишите.
Дона Сандерсън закъсняваше за работа. Докато спринтираше през станцията на метрото и по платформата в отчаян опит да се класира за затварящата вратите си мотриса, усети как по бедрото й запълзя влага.
Нямах представа накъде отива това (сюжетът, не влагата), но въпреки това продължих.
Успя да се качи, като пъхна ръка между вратите и ги изчака да се отворят отново точно толкова, че да се набута вътре. След това се добра до последната дръжка в претъпкания вагон, в която да се вкопчи. Докато влакът се втурваше през тунела, усети как влагата пълзи надолу и вече е съвсем малко над ръба на полата й. Зачуди се дали ще успее да я спре само като стисне бедра, или щеше да й се наложи да използва салфетка. Имаше ли изобщо салфетка? Освен това се зачуди дали е от Грег или от Вон. Беше една от онези нощи и една от онези сутрини след тях.
И така нататък. Триста петдесет и седем страници яко чукане. Направо не вярвах на себе си — как можах да пиша за такива неща? Беше много чиклит, така си мисля: самотно момиче в големия град търси любов… и я намира… многократно. „Закачливо розово заглавие, съдържащо «ебане»“, така се изрази Мери.
Дона не подбираше — тя беше Индиана Джоунс на чукането — и тъй като изобщо нямах опит в това отношение, го заех от другиго. От Ант. Познавахме си кътните зъби от четиригодишни и Дона беше Ант, само че от другия пол. Не ми беше неудобно да тършувам из живота му, защото не смятах да издавам книгата. Доколкото зависеше от мен, никой нямаше да я прочете. Но сега я е прочел сума ти народ и аз се чувствам ужасно.
— Не мога да повярвам, че си ме описала в книга и не си ми казала — продължава Ант.
— Тя не беше за четене — отвръщам унило.
— Как можа да не ми кажеш нищо? Аз съм ти най-старият приятел. Казах ти, че съм гей в момента, когато го разбрах.
А можех ли да забравя. Бяхме четиринайсетгодишни и той заяви, че харесвал гаджето ми. След това не си говорихме седмици наред.