— Винаги съм ти казвал всичко — продължава той. — Ако съм знаел, че е едностранно, да не съм си давал тоя зор. Крила си го от мен цели две години. Чувствам се ужасно, Ант.
— И така трябва.
— Ужасно съжалявам. Сигурно никога няма да ми простиш.
— Да ти простя? Трябва да те осъдя! Отивам да си взема душ.
Той става и поема към банята ми.
Появява се двайсет минути по-късно и, слава Богу, си е обръснал мустаците. Докато го нямаше, не съм бездействала. На масата за кафе стои поднос със закуска. Пет и половина е и сигурно е малко рано, но аз отчаяно копнея за прошка.
— Предлагам мир — казвам.
Той не отговаря. Вместо това взема сандвич с бекон и отхапва щедро. Дъвче мълчаливо… След което отваря уста… за да отхапе още веднъж. Боже, така ми се иска да каже нещо.
— Ант, наистина, наистина, наистина съжалявам — бликва от душата ми. — Трябваше да ти кажа, но всичко стана толкова бързо и…
— Имала си на разположение две години.
— Знам — отвръщам малодушно. — Ден след ден се канех да вдигна телефона, но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми ставаше… Сигурно ме мразиш — прошепвам нещастно.
— Ако искаш да знаеш, гордея се с теб — тихо изрича той. — Не мога да повярвам, че си написала книга. Не ме разбирай накриво, вярвам, че ти си я написала — винаги съм знаел, че си умна… Не мога да повярвам, че си имала смелост да я издадеш.
— Нямах… За това можеш да благодариш на Лиза.
Когато завърших историята на Дона (нямаше заглавие — след като не беше предназначена за издаване, значи не й трябваше), просто я забравих. Терапията си беше свършила работата. Джейк Бедфорд беше изведен от системата ми. Изпитвах само инцидентни спазми, най-вече когато влизах в книжарница и виждах книга с меки корици с експлодиращ/изкормен андроид/планета на корицата.
И така щеше да бъде, ако не беше Лиза. След една вечер по кръчмите тя ми дойде на гости, не можа да спи, намери ми лаптопа, а оттам и Дона. Животът ми пое по друг път в този момент.
— Лили, страхотен роман. Забавен, интересен… Адски мръсен — нападна ме тя на сутринта. — Как успя? Аз блокирам даже като пиша списък за пазаруване. Трябва да го изпратиш на някой издател.
— Няма да стане. Това е боклук.
— Не е боклук. Това е най-доброто от… ъъ… от „Спасителят в ръжта“ насам.
— Ти изобщо чела ли си „Спасителят в ръжта“?
— Това какво общо има? Всички, които са я чели, казват, че е велика книга. И твоята книга е велика. Точка.
— Правилно. Точка. Нямам намерение да я показвам на никого, така че забрави.
Но тя не забрави. Опява ми в продължение на няколко седмици, докато накрая се ядосах и изтрих файла.
Стига толкова.
Край.
Финито.
Или така щеше да бъде, ако Лиза вече не си го беше изпратила на собствения си компютър, не го беше разпечатала и не го беше изпратила на шестима литературни агенти. Естествено, че не ми беше казала, нито пък щеше да ми каже, ако беше получила шест отказа. Но беше получила само пет. Шестият проявил голямо желание да се срещне с Марша Мелоу, така ме беше кръстила Лиза. (За да ти запазя анонимността. Страхотно, нали?)
Не крещя често, но Лиза едва не се изпари в последвалата експлозия. Беше шокирана. Всъщност смятала, че ще ми достави удоволствие. А аз се посветих с такава страст на справедливия си гняв, че в никакъв случай не можех да й позволя да разбере, че в най-дълбоките дълбини на най-вътрешната вътрешност на скритата си душа… ъъ… подскачах от радост.
Защото въпреки всичките ми протести, че историята на Дона е нещо лично и в никакъв случай за обществена консумация, как да не ми стане драго, когато някой — литературен агент — я е харесал толкова, че да я вземе? Бриджет Джоунс имаше литературен агент!… Е, поне жената, която я беше измислила, имаше. Но тогава ме сполетя друго прозрение. Онази с Бриджет Джоунс бе имала благоразумието да не напише триста петдесет и седем страници безмилостно, необуздано мръсно чукане. Тази глупава идея беше моя. Именно тогава почувсвах първите обръщащи стомаха спазми на срам от мръсотията, която бях написала. Гняв, потайно вълнение, сгърчващ срам. В главата ми цареше хаос.
Накрая се успокоих дотолкова, че да се срещна с Мери Макензи — „Просто от любопитство, Лиза. Една среща и дотук. Ясно?“
— Напълно, Лили. Една среща и повече няма и да го споменаваме, кълна се.
Два дни по-късно имах агент. Десет дни след това имах издател и аванс от 5000 лири. А сега, след почти две години седя със сандвич с бекон в ръка и съм на път да се поява в „Дейли Мейл“.
По принцип идеята не би ме разтревожила толкова. Историята на Дона получи известен брой отзиви и аз ги преживях — четенето им представляваше странна смесица от гадене и въодушевление. Но утре щеше да е различно. „Мейл“ се беше докопал до сензация. Само преди два дена директорката на една на тузарска гимназия в Чиренчестър беше влязла във физкултурната съблекалня и беше заварила вътре осем голи момичета. Дотук нищо странно — все пак това била дамската съблекалня, — само че компания им правели и седем голи момчета. Очевидно се държали… ами, държали се така, все едно били поканени на Джейковото суингърс парти и отчаяно се нуждаели от практика. Насред потната сбирщина от тийнейджъри имало някакво книжле. Корицата му била лилава и изобразявала леко ексцентрична девойка с малки щръкнали гърди. Заглавието — закачливо розово — беше „Пръстени на пръстите й“. Естествено, авторката беше Марша Мелоу. Книжлето било отворено на главата, където Дона отива на първата си оргия.