— Невероятно — казва Ант и отделя сланината от бекона си.
— Скапан кошмар, Ант.
— Не се излагай. Просто „Мейл“ прави това, което прави най-добре. В неделя сутрин страниците му ще застилат клетките за хамстери и толкова. Какво си се притеснила?
— Щеше ми се и аз да съм толкова спокойна.
— Не се стягай толкова. Наслаждавай се. Знам, че можеш.
Изобщо не се чувствам спокойна и очевидно ми личи, защото той се навежда от дивана и ме прегръща.
— Невероятно. Моята приятелка — писателка — пропява, след което се отдръпва. — Не ме разбирай накриво, все още съм ти страшно ядосан. Трябваше да ми кажеш.
— Знам. Съжалявам.
— Но по някое време може да свикна с тази мисъл.
— Че съм писателка ли?
— Не, че съм герой от книга. Че съм станал хетеросексуален герой — не съм си го и помислял. Нямам търпение да разкажа на пичовете.
— Не можеш да разказваш на никого — само дето не изкрещявам.
— Мамка му, забравих, Най-Голямата Тайна на Света Изобщо. — Замълчава и след малко добавя: — Знаеш ли, направо е срамота. На твое място щях да изцедя всичко възможно от ситуацията. Не знам какво те спира.
— Мама. Нали не си я забравил?
— Трябва да ти е ясно, че няма да можеш да се криеш още много. След като „Мейл“ пусна хрътките, всеки кретен с журналистическа карта си мечтае да е този, който ще те разкрие.
— Ама ти току-що каза, че до неделя всички ще са забрави — изписуквам.
— Опитвах се да те успокоя. Знам те що за паника си. Виж сега, налага се да се справиш. Налага се да поговорим. Но не сега. Искам да си дочета книгата. Гледай си работата и направи още кафе.
Докато отивам към кухнята, той пита:
— Между другото, защо се казва „Пръстените на пръстите й“?
— Поредната гениална идея на Лиза. Почакай да стигнеш до двайсет и втора глава и ще разбереш.
— Кажи!
— Там Дона… — Усещам как се изчервявам. — Там тя си пъха… Боже, не мога да го изрека на глас.
— Не ти вярвам — разсмива се той. — Да те е срам от собствената ти мръсотия.
— Добре де. Добре — отвръщам решително. Определено не ме е срам. Изобщо. Дълбоко вдишване. — Там едно от гаджетатата й я кара да си пъхне пръста в неговия…
— Достатъчно, скъпа. Трябваше да се сетя, че няма как да си написала цяла книга за педи като мен и по някое време да не си споменала задниците.
4
— Скверните ти деяния опозориха семейството — заявява баща ми с неестествено автентичен пакистански акцент. — Ще бъдеш омъжена незабавно. Един братовчед на Азиф от видеотеката има племенник, който е данъчен чиновник в Равалпунди. С майка ти се надявахме да те вземе лекар, но просяците не могат да избират. Трябва да сме благодарни на Аллах за малкото радости, които ни остават.
Зад баща ми и заплашителния му показалец е застана майка ми. Поне си мисля, че е тя — лицето й е покрито с було и е трудно да се каже.
— Азиф ме уверява, че бъдещият ти съпруг е опрощаващ мъж — готов е да приеме жена, омърсена от богохулство и похот… ако цената е добра. Цяло щастие е, че сме спестявали за подобен случай. Имаме достатъчно за чеиза и за еднопосочен билет до Исламабад. Заминаваш утре.
Чакай малко. Не мога да отида в Пакистан. Как ще пиша там горещите си секси романи? Време е да надигна глас.
— Няма да отида — изричам твърдо — за мое огромно удивление с неестествено автентичен пакистански акцент.
— Как смееш да противоречиш на баща си? — прогърмява татко. — Може и да си на двайсет и шест, но не си прекалено голяма, за да те нашибам с колана по задника.
— Само да ме докоснеш с пръст и ще разкажа на целия свят за позора, който навлече на това семейство.
— Как смееш? Работя ден и нощ, за да има храна на масата и дрехи на гърба ти, така значи ми се отплащаш?