— Мама казва, че не работиш ден и нощ. Взел си си… друга жена.
Мама надава чупещ чаши вой иззад воала си и татко избухва. Блъсва ме на пода, застава над мен и започва да си сваля колана. През гръмките му крясъци към Аллах, писъците на мама и моите собствени ужасени хлипове чувам звънене на телефон.
— Няма ли някой да вдигне? — успявам да попитам, докато първият удар ужилва гърба ми.
Отварям очи. Нито жесток татко, нито истерична мама. Телефонът обаче звъни.
— Събудих ли те? Минава дванайсет — казва Лиза.
— Ант дойде снощи и си говорихме. Почти не съм спала — измърморвам.
— А, значи Ант може да идва, когато си иска, но за мен нямаш и една свободна минута, така ли?
— Не го очаквах… И освен това е прелетял пет хиляди километра.
Оглеждам стаята. От него няма и следа.
— Както и да е. Трябва да те видя — казва Лиза. — Знаеше ли, че тази сутрин „Мейл“ ще пише за теб?
Мамка му. Животът ми ме халосва по главата.
— Какво пише? — питам, без никакво желание да чуя отговора.
— О, страхотна статия. На първа страница има огромна цветна снимка на „Пръстените“. Направо е като голяма реклама.
А аз се молех да я забутат на седемнайсета страница.
— Какво пише? — питам трескаво.
— Заглавието е „УЧЕБНИК ПО СЕКС ЗА ТИЙНЕЙДЖЪРИ“. След това има някакви глупости как смотаните хлапета използвали „Пръстените“ като ръководство.
Коленете ми омекват, докато слушам шумоленето на вестника от другата страна.
— Това е добре — продължава тя. — Едно от момичетата било донесло на училище шейсетсантиметрова църковна свещ в раницата си. Дона не беше ли използвала една такава, за да…
— Беше, в единайсета глава — бързам да я прекъсна. — Какво друго пише, за Бога?
— На четвърта страница има диаграма.
Продължава до четвърта страница?
— Показва увеличението на продажбите на „Пръстените“ заедно с увеличението на забременелите тийнейджърки. Страхотно е.
— Господи, Лиза, как можа да го кажеш?
— Защо да не го кажа? Гледай сега какво ще стане с продажбите. А и без това на кого му пука какво пише в тъпия „Мейл“?
— На мама, например. Той е нейната библия. Сега тя ще ме държи лично отговорна за забременяванията в съблекалните. Със същия успех можеха да ме набедят, че съм обикаляла с дрога по детските площадки.
— Ти чуваш ли се какво говориш? Правят ти мащабна реклама в национален всекидневник, а ти се държиш, все едно е дошъл краят на света.
— Точно така е, Лиза.
— Престани да преиграваш. Аз даже не ти се обаждам заради „Мейл“. Налага се да поговорим за Дан.
Нещо бях забравила за него.
— Направо съм се побъркала — продължава Лиза. — Моля те, дай да се видим някъде.
— Ти къде си?
— В Уест Енд.
И къде другаде. Когато е разстроена, Лиза пазарува.
— Добре, ще видя какво смята да прави Ант и ще…
— Чакам те в два — в кафенето на „Дона Каран“.
Значи нещата са зле. При средна до значителна криза Лиза пресушава кредитната си карта във „Френч Кънекшън“ или в „Морган“. Когато нещата се затегнат, отива направо на Бонд Стрийт.
Затварям и забелязвам бележката на масата.
Здрасти, Марша (Това име ми харесва!!),
Надявам се да си се наспала. Свърших книгата. Страхотна е, въпреки че можеше да ми дадеш по-големи цици. Лиза е права. Най-доброто от „Спасителя“ насам (който, ако питаш, не е голямата работа, която го изкарват). Както и да е, излизам да се видя с някои приятелчета — имам да наваксвам. Ще се прибера към шест. Искаш ли да вечеряме някъде?
Ант
хххх
П.П. — Някаква жена се обади около десет. Не си каза името. Каза да ти предам, че иска да говори с теб за „нещото“ в „онова там“. Предполагам, че е агентката ти. Кажи й да не се мори да се прави на таен агент. Хич не я бива.
Замислям се дали да не се обадя на Мери. Ще почака. Отивам в спалнята и се обличам за излизане.
Четирийсет и пет минути по-късно съм в автобуса. Точно днес не ми се излизаше от относителната безопасност на апартамента ми, но Лиза звучеше отчаяно. Когато е отчаяна и въоръжена с кредитна карта, има склонност да върши глупости. Като например да си купува един и същ джемпър в два размера и в пет цвята, защото е била сама и парализирана от нерешителност. По-добре е да има придружител.
На път към спирката нарочно отвърнах поглед от будката за вестници. Не исках да виждам „Мейл“. Но напразно. Жената на отсрещната седалка го чете. Вдигам яка и се обръщам към прозореца, като че ли е въпрос на секунди тя да ме погледне и да изкрещи: „Ето я тази Марша Мелоу, мръсницата недна!“