Шотландските танцьори отново вихрят келтските си танци в корема ми. Трябва да си мисля за нещо друго. Мислите ми се обръщат към Лиза. Какво става с Дан? Да не я е забременил? Сигурно иска да се жени за нея. Опитвам се да си ги представя пред олтара… Но не мога, защото Дан й е гадже вече почти две години, а аз не съм го виждала.
Тази потайност е странна и съвсем не е в стила на Лиза. Тя е съвсем различна от мен във всяко едно отношение и никога не е крила нищо. Докато с татко винаги сме били интровертни и отстъпчиви (добре де, изтривалки), сестра ми прилича на мама — директна и конфронтираща. За нея мъжете са оръжие с най-голяма поразяваща сила, когато ги използва, за да натрие носа на мама. Веднага щом навлязохме в пубертета, мама ни даде ясно да разберем, че счита за свое задължение да проверява всяко момче, с което излизахме. Лиза доста скоро се сети, че въпросната игра е за двама. Затова, докато мама проверяваше автобиографии, Лиза извършваше предварителен подбор по следните критерии:
1. Рокзвезда и/или склонност да се облича в рокерски дрехи.
2. Бледа кожа, мъртвешки поглед и скованост, показател за вероятни проблеми с наркотици.
3. Или, тъмна кожа, показател за следи от „катран“.
4. Членство в Социалистическата работническа партия.
Всеки от по-горните показатели бе достатъчен на Лиза да започне връзка. Ако намереше някого с два или повече, се влюбваше безнадеждно. Естествено, мама побесняваше. Веднага щом й стана ясен ефектът от постъпките й, Лиза разбра, че е открила мисията на живота си: търсенето на г-н Кофти. Трудно ми е да посоча най-ужасния й избор, но лично аз никога няма да забравя пристрастения към амфетамините руснак, който по време на неделния обяд си пъхна ръката под полата ми. Предполагам, че и мама няма да го забрави, тъй като остави използваната си спринцовка забита в главата на викторианската кукла, служеща като поставка за тоалетната хартия.
Когато Лиза си намери работа и излезе от къщи, донякъде поочовечи поведението си. Нямаше нищо против безделниците наркомани-рокери-социалисти да се тълпят пред вратата на мама, но не беше толкова склонна да си вършат безобразията на нейния диван. Но продължаваше да си подбира мъже, за които беше по-вероятно да се озоват в затвора, отколкото в списъка на богатите на „Сънди Таймс“.
И така и не престана да ги влачи при мама, ей така от едната проклетия.
Но случаят с Дан не беше такъв. Заедно са почти две години и никой не знае за него нищо повече от това, че има собствен бизнес и че е дилър. Това може да означава всичко: антики, имоти, акции, коли. Аз бих заложила на очевидното. Няма да е пьрвият й наркодилър — руснакът наркоман се опита да ми продаде нещо, което определено не беше пудра захар. И освен това фактът, че пази Дан от запознанство с нас, може да означава само едно — че нещо с него дотолкова не е наред — като например трийсет години без шанс за помилване, — че даже Лиза не можеше да се насили да го натрапи на мама и татко.
А сега умира да говори за него. Това ме изнервя. Представям си само най-лошото… Чакай малко. Току-що ми хрумна нещо. А може би Дан не съществува. Може да е като въображаемия приятел на Лиза, когато беше малка. Казваше се Уинстьн. Още на осем години Лиза много точно долавяше какво би вбесило мама.
— Това са двеста и петдесет лири, Лиза… за тениска.
— Двеста четирийсет и девет и деветдесет и девет, ако трябва да сме точни. И освен това е страхотна. Вземам я.
Намираме се в някакъв лъскав малък бутик на Саут Молтън Стрийт. Лиза е най-безсрамна поклонничка на етикетите — веднъж я хванах да разпаря бродираната емблема на „Хлое“ от вътрешната страна на гърба на някакъв потник,за да си я зашие отвън. Даже работата си подбира според това колко е престижна марката. Работи на дизайнерския етаж на „Селфриджис“. Много добра фирма, но изборът й няма нищо общо с баналности като качеството на обучението, възможностите за израстване и пенсионния план. След интервюто ме остави без думи със следния аргумент: „Предлагат най-големите отстъпки за персонала от всички и на път за там забелязах един невероятен панталон «Джоузеф».“
Натоварени сме с пликове с покупки. Всички са на Лиза с изключение на един, в който са моите нови работнически панталони. Иронично, а? Лиза похарчи толкова пари, че ще стигнат за букети на Елтън Джон за цял месец, а аз съм похарчила двадесет и две лири. Лиза непрекъснато се укрива от инспекторите на компаниите за кредитните си карти, докато аз имам в банката достатъчно пари за букети за Елтън Джон за… О, поне за два месеца.
Петте хиляди лири аванс, които Мери ми издейства за „Пръстените на пръстите й“, бяха пари, които не бях виждала през живота си, даже и след като тя си взе процента. Радвах се и в същото време се ужасявах. Прекалено ме беше страх да харча, убедена, че мама моментално ще забележи подозрителната консумация и ще ме заклейми като момиче на повикване или — по-лошо — писателка на порнографска литература.