Преди година, когато излезе, книгата срещна пълно безразличие. Вярно, корицата й беше съвсем чиклит, но малкото копия, които стигнаха до книжарниците, потънаха сред еротичната литература и се продаваха толкова бавно, че имаше опасност дори да не си изплати аванса. Въпреки тревожната вероятност да я купуват тайно само мъже, които искат да я четат с пакет салфетки под ръка, това все пак беше някакво успокоение. Дотогава, докато стоеше скрита, тайната ми беше в безопасност. Любителският ми опит в областта на мръсните книги щеше да остане кратък и животът скоро щеше да се завърне към безопасната си досадна нормалност.
Но преди шест месеца се случи нещо странно. „Пръстените“ започнаха да се продават. Не много бързо, но достатъчно, за да ми се обади Мери и доволно да ме осведоми за продажбите.
— Какво става? — попитах я.
— Терминът „горещ кейк“ в областта на продажбите прекалено технически ли е за теб? Всъщност, малко преувелчавам, но книгата стабилно се оттича от книжарниците. „У. Х. Смит“ направи доста солидна заявка и ще я преместят от боклуците при съвременната литература. Само си помисли, ангелче, ще те наредят до Софи Кинсела и Скот Мебъс. Скапаният ти издател се опита да ме убеди, че всичко се дължи на хитроумната му стратегия. Но това са пълни глупости, скъпа. Книжлето ни получи онова, за което издателите като нищо продават родните си баби. Реклама от уста на уста. Друго обяснение няма. На ордите любителки на чиклита явно им е писнало от пътешествия към олтара и са се поддали на очарованието на книга с повечко енергия.
Продажбите продължаваха да растат, процес, подпомаган и от позакъснелите отзиви. Но и тогава Софи Кинсела и Мебъс можеха да спят спокойно. Както и аз, в този ред на мисли. Допреди миналата седмица. Тогава получих първия си чек за хонорар: 36 543 лири.
Трийсет и шест и половина хилядарки!
Направо умрях от страх. Толкова, че внесох чека в банката със скиорска шапка и черни очила.
Сега сме на касата. Лиза е стиснала здраво тениската. Със свободната си ръка бърка в чантата и изважда кредитната си карта „Баркли“.
— Остави — казвам и слагам ръка върху нейната. — Ако мине още веднъж през някой апарат, ще се стопи. Аз ще ти я купя.
— Не мога да ти позволя. Това са двеста и петдесет лири.
— Двеста четирийсет и девет и деветдесет и девет. А и две хиляди да беше, пак ме ухапала бълха. Моля те, нека да я платя.
— Добре. Но само този път… И ще ти ги върна.
— Я не се занасяй.
Лиза взема пари назаем от мен от времената, когато си купувахме дъвки по две за пени. До днес не ми е върнала и стотачка.
Излизаме от бутика с клатушкане като натоварени с „Гучи“ мулета. Лиза някак успява да ме хване под ръка.
— Благодаря. Тази тениска ми харесва… Искаш ли да седнем на кафе?
Пазаруваме вече близо два часа, през които Дан не е споменат нито веднъж. Усещам, че малтретирането на кредитната карта (терапията) е свършило и Лиза вече е готова.
— Хонконг? — възкликвам, докато кафетата пристигат.
— Точно така. Хонконг — отвръща Лиза.
— Хонконг!
— Да. Скапаният Хонконг. На другия край на скапания свят. Основен език — скапан кантонски. Скапана храна, скапани медузи.
— Медузи?
— Да. Прочетох го в интернет.
— Той не може да те завлече там, Лиза. Не можещ да отидеш. Не можеш да ме изоставиш.
— Не искам да ходя… Но и не искам да го изгубя.
— Тогава му кажи да не ходи. Ако те обича, ще…
— Не може да не отиде.
— Знаех си. Какво е направил?
— Какви ги говориш?
— Трафик на кока? Въоръжен грабеж?… Божичко, да не е убил някого?
Лиза ме гледа недоумяващо.
— Знаех си! Подгонили са го. От триадите е, нали? Защо не си ми казала, че е китаец?
— Престани да дрънкаш глупости. Не е китаец и не може да не отиде, защото някакви хонконгци му купиха бизнеса и искат да отиде там… Триади? Ти си се побъркала.
— Е, досието ти е такова. И какъв е този бизнес?
— Сложна работа. Занимава се с онези… неща… Не с наркотици, дай да се разберем. Не знам какво е, но е законно. Честно.
Не й вярвам и тя го знае.
— Хайде, кажи. Какво е?… Сетих се. Женен е, нали?
— Изобщо не е женен.
— Тогава какво? Да не е член на сатанински култ?… Взривява влакове?… Яде бебета?… Или собствените си фъшкии?