— В метрото видях една жена да чете „Пръстените“. Беше поне шейсетгодишна и имаше мустаци. Не ми приличаше на такава, дето ще чете мръсна книга.
— А аз да ти приличам на такава, дето ще я напише? Престани да сменяш темата. Кажи ми за Дан!
— Казах ти.
— Нищо не си ми казала, освен че иска да те завлече на другия край на света и сигурно ще те накара да глътнеш кондоми, пълни с хероин, и ще свършиш в хонконгския „Хилтън“ като горката Никол Кидман. И освен това как си представяш мама да ти позволи да се занесеш в Хонконг с мъж, когото изобщо не е виждала?
— Кой казва, че съм тръгнала? А мама да си гледа работата. Ще правя каквото си искам.
— Добре тогава, как си представяш аз да ти позволя да тръгнеш с някакъв, когото аз изобщо не съм виждала? Какво му е толкова страшното, че го криеш даже и от мен? Спри да отричаш.
— Не отричам. — И след една много продължителна пауза: — Виж какво. Дай да сключим сделка. Аз ще те запозная с Дан — след което ще ми помогнеш да реша дали Хонконг е възможно най-тъпата идея… но само ако кажеш на мама за Марша.
— И ти му викаш на това сделка?
— Знаеш, че трябва да й кажеш.
— Засега се оправям и без да съм й казала, мерси.
— Нещата се промениха. В „Мейл“ непрекъснато пишат за теб. И ще става по-зле.
— Боже, то станало пет часа — отвръщам, а шотландските танцьори излизат на бис в корема ми. — Имам среща с Ант…
— Лили, престани. Трябва да оправиш нещата.
Гледам я продължително и толкова ме е страх, че не обелвам и дума.
— Сетих се! Ще й кажеш утре на обяда.
Неделният обяд „при Мама“ е свещен ритуал. Изпълнява се всяка първа неделя от месеца. Участието в него е мъчение, но пропускането му си е равносилно на саморъчно подписване на смъртна присъда.
— Лили, хайде, ще го направим. Все едно кола-маска на триъгълника. Абсолютна агония, ама пълно блаженство после, като те намажат с бебешко масло.
Знам, че е права. Ако трябва да съм честна — което рядко ми се случва напоследък, — знам го от цяла вечност. Трябва да изляза от дупката си, защото ще се задуша в нея.
— Добре — отвръщам бавно. — Ще си помисля… Но и ти трябва да си поемеш теглото.
— Как не? Аз не мога да пиша, ако ще животът ми да зависи от това. Изобщо няма да ми повярва.
— Знаеш какво имам предвид.
Съдейки по ужасеното й изражение, май знае.
5
Адът сигурно е къща близнак с четири спални, разбрицан ровър отпред и възрастни хортензии пред портата. Тази мисъл ми минава през главата, докато крача по Рипон Драйв в Норт Финчли към къщата, в която съм прекарала първите двайсет и две години от живота си. Обстановката няма как да е по-спокойна. Небето е скучно сиво, два гълъба се разхождат на тротоара, а трети дриска от покрива върху колата на баща ми. Дяволът явно се опитва да ме приспи с измамно чувство на безопасност, но на мен тия не ми минават.
Преди да изляза от къщи, се опитах да накарам Ант да дойде с мен.
— Много бих искал, Лили, но така само ще стане по-лошо. Знаеш, че откакто каза на майка си, че съм свещеник, не мога да стоя и пет минути в една стая с нея.
— Моля те — продължих да го умолявам.
— Познанията ми по Библията няма да издържат. Ще ми зададе някакъв въпрос за Матей, Марко, Лука и Йоан и аз ще се проваля, като й кажа телефоните им и размерите на ония им работи.
Докато ми помагаше да си облека палтото, каза:
— Късмет. Постъпваш съвсем правилно… Между другото, „Моят начин“ или „Свещ на вятъра“?
— Моля?
— Просто се чудя коя да ти пусна на погребението.
Пъхам ключа си в ключалката и отварям вратата.
— Здрасти — провиквам се безгрижно, въпреки че ми е всичко друго, но не и безгрижно.
— В кухнята съм — провиква се мама в отговор. — Тъкмо слагам зеленчуците.
Това означава, че няма да седнем да обядваме поне още час. Според мама зеленчуците могат да бъдат обявени за сготвени едва когато могат да се изсмучат със сламка, а не да се набождат на вилица. „Хрупкавите“ зеленчуци са достойни само за онези, които стоят по-ниско и от хомосексуалистите, като например членовете на ИРА и вероятно писателите на порно книги — и неангличаните.
От тази мисъл ми олеква малко. Поне няма да започна признанието си с: „Мамо… аз съм французойка.“
— Ходи ли на църква? — питам, влизайки в кухнята.
— Естествено. Защо питаш?
— Роклята ти. Малко е…
— Какво й е на роклята ми?
Откъде да започна? Тя е розова, лъскава и тясна и много… би отивала на Лиза. Чудя се как мама е отишла с нея на църква и не са я линчували.
— Страхотна е. — (Първа лъжа за деня.) — Много ти отива. –(Втора.) — Татко къде е? — (Бърза смяна на темата, преди да съм си изкопала такава дълбока дупка, че да не мога да изляза от нея.)