— Изчезна в гаража веднага щом се прибрахме от службата. Вече изобщо не ме понася — изрича с тежка въздишка.
Трудно ми е да повярвам, че когато шейсетте са били във върха си, родителите ми са били по-млади, отколкото съм аз сега. Ако не бях видяла доказателствата със собствените си очи — стряскащи снимки на мама с тупирана коса и изкуствени мигли и татко с рошави бакенбарди доста под ушите, — щях да умра с убеждението, че винаги са били такива, каквито са сега: петдесет и няколко годишни. Всъщност аз съм сигурна, че са прекарали Лятото на любовта, здраво хванали тъканта на обществото, докато останалите им съвременници са пушили трева и са хвърляли камъни по полицаите. Е, някой е трябвало да бъде на мястото си и се обзалагам, че хипитата много са се зарадвали на закачалките на баща ми, когато най-после са прибрали агнешките си палта в гардероба през средата на седемдесетте.
Гледам го сега наведен над работния си тезгях. По-млад е от Мик Джагър — винаги е бил по-млад от него, колкото и да не е за вярване. Опитвам се да си го представя подскачащ по сцената и крещящ „Здравей, Лос Анджелис, готови ли сте за малко РОКЕНДРОЛ?“… Ама не. Поне не в този пуловер.
— Здрасти — провиквам се.
— Здрасти, Лили — обръща се той, за да ме посрещне.
Докато го гледам, за пореден път виждам от кого съм наследила външността си. Не съм оплешивяла и побеляла — все още, — но си приличаме по много други неща. От него съм наследила и гена на големия бюст — и двете му сестри са като Доли Партън, — нещо, което ме депресира още повече дори от това, че имам малко длъжкия му нос.
— Какво правиш? — питам го и поглеждам парчето дърво, което дялка с… ъм… някакъв инструмент.
— А, нещоситамкво за незнамситамкъде.
— Още едно ли? Няма значение. Как си?
— Ами, нали знаеш…
Всъщност не знам. Спомням си за мисията, която ми бе възложена преди няколко дена. Съгласих се да говоря с татко само за да затворя устата на мама. Изобщо не е възможно той да й изневерява. Опитвам се да си го представя зад сцената след концерта в Лос Анджелис с няколко фенки в кожени дрехи в скута… Абсолютна идиотщина. Няма начин баща ми да прави нещо с някоя жена, която не е майка ми — като се замисля много малко вероятно е да прави нещо и с нея. Не и в този пуловер.
Но трябва да кажа нещо. Поне да спазя обещанието.
— Мама казва, че напоследък не те вижда често.
— А, ужасно съм зает. Бизнесът като че ли потръгна — отвръща той с внезапен прилив на енергия. — Всички говорят за глобална рецесия, но хората винаги ще се нуждаят от нещо, на което да си окачват ризите.
— Ако не са изгубили и тях, нали?
— Моля?
— По време на рецесия изгубваш и ризата на гърба си — обяснявам неубедително.
— О… Много смешно. Ето, тези ще ти харесат — казва, бръква в един голям кашон и изважда няколко закачалки. — Те са следващата ми голяма идея. Цветни закачалки, с които можеш да си обозначиш гардероба. Сини за работните дрехи, розови за свободното време, жълти за… Е, за каквото трябва. Вземи си.
Знаех си, помислям си, докато го наблюдавам как пъха закачалките в голяма торба и ми я подава. Изобщо не е хойкал по кръчмите с някоя фръцла с къса пола, а си е бол очите на лампа, за да усъвършенства цветната закачалка. Човечеството никога повече няма да обърка деловия костюм с протърканите домашни панталони и в чест на баща ми ще бъдат издигнати паметници. Мама греши жестоко.
— Благодаря, татко — казвам с усмивка. — Хайде да видим дали е готов обядът.
Мама и татко са в кухнята и слагат чиниите в миялната машина, а двете с Лиза седим на махагоновата маса в дневната, която се използва по една неделя в месеца. Първото и второто отминаха, без да споменем Марша Мелоу и ужасната й книга.
— Пъзла — казва Лиза. — Знаех си, че не ти стиска.
— Изчаквам подходящия момент — отвръщам.
— Ха. По време на обяда имаше точно седемнайсет паузи в разговора. Броих ги. Можеше да го изтърсиш във всяка една от тях. Но никога няма да го направиш. Не те ли е срам? На двайсет и шест години си и те още не знаят, че пушиш.
— Добре, и това ще им кажа. Само гледай — отвръщам решително. Ще им кажа, и толкова.
Мама пристига с кейка. Татко я следва с крема. Моментът е идеален, мисля си, кови желязото, докато е горещо — и точно това ще направя. Сега. Определено.
— Мамо, татко, трябва да ви кажа нещо. Аз съм…
— Тази сутрин проповедта на преподобния Суинтън беше чудесна, нали, Брайън? — казва мама, без да ми обръща внимание.