Отвратително, нали? Тъкмо да халоса човек родителите си с опустошаващата вест за бременността си/пристрастяването си към наркотици/ареста за кражба в магазин, и те даже не му обръщат внимание.
Поглеждам към Лиза, която сигурно се ядосва не по-малко от мен, защото обръща очи към тавана. Отправям й едно свиване на рамене „е, сега не мога да го направя“ и тя ме ритва под масата.
— Да, отлична проповед — съгласява се татко, без да обръща внимание на болезненото ми мръщене.
— Вдъхновила го статията във вчерашния вестник — продължава мама, а аз се надявам да има предвид „Кайли с чисто ново дупе“ на първата страница на „Сън“. — Онази за отвратителната сексуална оргия в частното училище.
Мамка му, не била тя. Здравейте, танцьори. Пак ли ви викнаха на бис?
— Но беше съвършено прав, че колкото и да е ужасна, тази случка демонстрира забележителната сила на писаното слово и че ако в училищата наблегнат повече на четенето на Евангелието, младите може би няма…
— Мамо, Лили иска да ви каже нещо — прекъсва я Лиза.
— Не, не искам.
Точно сега няма да й го кажа и след милион години.
— Иска. А ако предпочиташ, да го кажа аз? — Присвитите й очи издават безкрайна решимост.
— Какво е то, Лили? — пита мама и също присвива очи — надушила е неприятност.
Татко също. Хванал се е за масата и кокалчетата му са побелели — не му е за пръв път да усеща неизбежното пришествие на Неприятна Тема. Може би ще постъпи както обикновено? Отправям му умоляващия си поглед на гладно коте.
— Някой гледа ли онази вечер документалния филм за дивата природа? — намесва се той, схванал намека. С годините опит зад гърба си е открил, че най-добрият начин да отклониш семейство Бикърстаф от Неприятна Тема е да се включиш с нещо толкова стряскащо далеч от предмета на разговор, че мама и Лиза да онемеят от почуда. Не помага винаги, но аз само мога да се моля.
— Целият беше за слоновете — продължава той. — Удивително животно. Единственото с четири колена и въпреки това не може да скача.
— Млъкни, Брайън — казва мама. — Лили има нещо да ни каже.
Е, поне опита.
Аз отново поглеждам към Лиза. Изражението й говори, че няма връщане назад. И е права. Трябваше да съм го направила преди цяла вечност. Ще бъде ад, но няма начин.
— Всъщност новината е много хубава — проговарям и се хвърлям през глава. — Направо е удивителна, невероятна, неземна…
Татко наостря уши.
— …но вие отначало сигурно малко ще се стреснете.
Физиономията на татко провисва отново. Решавам да убия два заека с един куршум. Бръквам в джоба си и изваждам цигара от кутията „Бенсън и Хеджес“. Повъртявам я из пръстите си, преди най-накрая да погледна мама в очите. Това е последният път, когато тя ме вижда като послушната си, порядъчна дъщеря.
— Вижте, няма лесен начин да ви го кажа — насилвам се да не откъсвам поглед от мама, — затова мисля, че е най-добре просто да го кажа. Аз…
Тъкмо да го направя и слънцето изгрява иззад един облак, а лъчите му пронизват прозореца на верандата и обливат мама и отзад с топъл ореол. За миг ми се струва, че се е сляла с витража и вече не е майка ми, а някакво небесно видение — Света Шарлот от Финчли.
Благодаря ти, Господи. Точно на време, твойта кожа.
— Хайде, Лили, изплюй камъчето — казва тя.
— Аз… аз… аз тъкмо щях да кажа, че… Всъщност, Лиза има да ви казва нещо.
— Какво? — възкликва сестра ми.
— Че може да заминеш за Хонконг с Дан… Който е от триада.
Лиза едва не се задавя с хапката кейк, татко закрива очите си с ръце, а света Шарлот вперва поглед в мен и казва:
— Лили Бикърстаф, това в устата ти не е цигара, нали?
6
Джордж Майкъл минава и се спира за малко да погледне надолу към мен.
— Толкова красива — промълвя замислено.
И е прав — никога не съм изглеждала така добре, както тук, легнала в отворения си ковчег. Забележка наум: за да изглеждаш сензационно, забрави диетите, пластичната хирургия и картата от магазин „Харви Никс“ — просто иди при погребален агент.
Той избърсва една сълза от окото си и продължава към специалната сцена до олтара. Хваща микрофона и се моли да има куража да издържи това, най-трудното представление в кариерата му. Паството, събрало се в катедралата, хилядите, наблюдаващи гигантските екрани отвън, и милиардната телевизионна публика по цялото земно кълбо, застинала в напрегнато очакване да чуе песента, която той е писал безсънни нощи наред. Няма да остане в сянката на близкия си приятел сър Елтън Джон, постигнал заслужена слава за способността си да пренаписва стихове така, че да отразяват съвършено тъгата, изпитвана от нацията. Джордж е написал сърцераздирателна песен, посветена на мен. Най-накрая е готов и прозвучават началните акорди на…