— Лили!
Вдигам поглед в претъпкания вагон на метрото и забелязвам натоварената с торби Джули, която си пробива път към мен.
— Викам те от сто години — казва, когато стига до седалката ми и оставя на пода най-големия сак, който съм виждала. — Ти май изобщо не си тук.
По дяволите. Веднъж да си фантазирам нещо свястно и ще се намери някой да го развали на най-интересното място — обичам „Клуб Тропикана“.
— Отначало изобщо не те познах. Защо си със слънчеви очила? — пита Джули.
— О, нещо ме болят очите — лъжа я аз.
— Тежък уикенд?
— Може и така да се каже.
Вчерашният ден беше истинско бедствие. След като обявих вълнуващата новина за Лиза вместо нея, настана истински ад. Така обаче се създаде необходимото за бягството ми отклоняване на вниманието, но си мисля, че сестра ми скоро няма да ми прости. Поне постигнах нещо. Мама вече знае, че пуша. Една тайна по-малко…
Един бог знае още колко остават. Докато мама и Лиза си крещяха една на друга, аз се изнизах — сигурна съм, че ако не си бях тръгнала, погребението изобщо нямаше да е само във въображението ми (макар да не съм сигурна, че Джордж ще си даде труда да пее на някаква камерна семейна церемония в крематориума „Голдърс Грийн“. Щом си влязох в апартамента, веднага изключих телефона и поблагодарих на щастливата си звезда, че Ант е излязъл и че не се налага да му разказвам каква съм идиотка.
Тази сутрин също се наложи да се крия. Аз съм навсякъде. Или поне Марша е навсякъде. Всички вестници продължават историята там, където „Мейл“ я свърши. Даже „Таймс“ ме е сложил в дъното на първа страница: ЕПИСКОП РАЗТРЕВОЖЕН ОТ КРАЖБИ НА СВЕЩИ ОТ ОЛТАРА. Всички останали пишат за разврата в частните училища. Не посмях да ги прочета, но съм сигурна, че не съм виновна аз за всичко — искам да кажа, сигурно е, че не аз съм продала дрога на шестимата изключени от „Хароу“. Статията в „Мейл“ е най-страшна. Сензацията от събота е последвана от заглавието НЯКОЙ МОЖЕ ЛИ ДА НАЗОВЕ И ЗАСРАМИ ТАЗИ ЖЕНА? над силует на глава. Очевидно не съм аз, но… прическата е същата!
След като забелязах заглавието на път за метрото, влязох в една дрогерия и си купих чифт евтини слънчеви очила. Сега се чувствам като Виктория Бекъм, която се опитва да се скрие в „Теско“, където е влязла, за да купи памперси. Но това не попречи на Джули да ме забележи от другия край на вагона.
— И как така взе линията от „Пикадили“? — питам Джули, докато влакът спира на Финсбъри Парк. Тя сяда на освободената седалка до мен и аз чак сега забелязвам, че сакът на пода е Луи Вюитон, както и дамската чантичка на скута й, както и несесерът за грим и ключодържателят в чантичката. Много Вюитон, много нещо.
— Вече пътувам по тази линия. През уикенда се преместих в Арнъс Гроув.
— Мислех, че не понасяш северен Лондон.
— Не го понасях — отвръща тя с лукава усмивка, — но това беше преди да се запозная с Алън. Вече живеем заедно.
— Чакай малко — заеквам аз, — та вие се запознахте миналия вторник. Излезе за пръв път с него в… Кога беше?
— Четвъртък.
— А в петък сутринта реши, че те е зарязал.
— Не ме беше зарязал — възмущава се тя. — Просто е бягал от чувствата си. Много е чувствителен… за футболист.
— Да се надявам, че не сте изпълнили пълната програма. Нали се сещаш, да се сго…
Тя навира в лицето ми огромен диамант, толкова голям, че може да послужи като бокс срещу някой, който евентуално реши да й го вземе със сила.
— Не се тревожи. Няма да се втурнем презглава — успокоява ме тя. — Алън казва, че трябва да се утвърди в отбора. Ако не е в основния отбор, „Хелоу“, няма да дойдат да снимат сватбата. — Докато ме посвещава в професионалните планове на Алън, изведнъж разбирам какво означава изобилието Вюитони. Футболни съпруги, да, да, да…
Още не съм седнала на бюрото си и телефонът звъни. Мери. Тя трябва да е. Цял уикенд успях да не говоря с нея, но щастието ми беше кратко.
— Прекрасно е, скъпа, нали? — възкликва тя. — Искам да поканя главния редактор на „Мейл“ на среща и да обсипя сладкия му задник с нежни целувки.
— Какви ги говориш?
— Ангелче, той ни направи неоценима услуга. Направи нещото, познато с термина „Майк Рийд“.
— Какво?
— Много си малка. Това беше един противен радиоводещ от времето, когато още слушах хитпаради и си позволявах да нося прилепнали потници. Този глупак използва ефира, за да заклейми песента на една никому непозната банда от смотани педали. Въпросната песен прекара цялото лято на върха на класациите. „Relax, don’t do it, when you wanna suck to it.“ — похотливо запява тя.