— Това какво общо има с мен.
— Аз ли да ти го казвам? На твое място щях сериозно да се огледам за някое данъчно убежище на Каймановите острови. Ще се наложи да си криеш някъде милионите, сега, като завалят продажбите. Дай да се заемем с належащите задачи. Каза ли вече на очарователната си майка?
— Ъъ, почти — успявам най-накрая да се вредя.
— „Почти“ не е достатъчно, миличка, защото според мен тя наистина трябва да разбере с какво си изкарва хляба дъщеря й, и то преди въпросната дъщеря да се захване с втория си роман.
— Ама. Мамка му. Какво? — заеквам като малоумна.
— Знаех си, че това ще кажеш, но ме изслушай, ако обичаш. Ако некадърният ти издател има поне капка здрав разум, в момента, в който приключи с поръчката на допълнителния тираж, ще се затича към телефона с оферта за следваща Марша Мелоу. А от моя страна ще е истински пропуск, ако не ти кажа да си сложиш шапчицата за мислене и да започнеш да обмисляш творбата си. Не съм достойна аз да юркам вашего творческого брата, но си мисля, че е дошло време за продължение. Както остави Дона със завързана уста в края на „Пръстените“, ми се струва, че има още. Направо я виждам малката мръсница как става Хари Потър на хардкора. Виж сега, знам, че си имаш работа. Пак ще се чуем. Мисли си за секс.
С което затвори.
И ме остави с отворена уста на замлъкналата слушалка.
— Изглеждаш все едно си глътнала жаба — отбелязва Джули. — Какво става?
— А, нищо… Семейни разправии.
— Боже, ти и твоето семейство — прозява се тя.
Не й отговарям, защото се взирам в един имейл.
Защо си със слънчеви очила? Продължаващи проблеми с лещите или непохватен опит да ме избегнеш.? Все още искам да чуя мнението ти за „боклучавото“ списание. Мозъчна атака как да продължим напред — в моя офис, 9:30. Ако обичаш, заповядай като гласа на здравия читателски разум.
По дяволите. Тази сутрин още не съм видяла Люис, но той явно ме е видял. Вдигам глава и оглеждам за камери за наблюдение тип „Биг Брадър“, но виждам само напукани плочки. Бях забравила, че все още съм с тъмни очила. Чак сега загрявам, че знаменитостите изобщо не носят тъмни очила, за да не ги познаят. По този начин просто казват: „Ей, я ме виж. Нося тъмни очила в сумрачни нощни клубове, поради което трябва да съм (а) известен или (б) задник.“ Аз определено съм (б). Свалям очилата и ги хвърлям в кошчето.
— Не, Елизабет — изричам твърдо. — Няма да използвам влиянието си, за да ти осигуря покана за бляскавия галаприем на Бен и Джей Ло, най-пленително идеалната двойка на Холивуд. — Раздразнена оставям слушалката. Лиз Хърли ми се обажда за четвърти път тази сутрин. Не разбира ли, че някои от нас си имат нормални професии? Вдигам поглед към тълпата около огромното ми бюро, очакваща тревожно решенията ми. Добре, да се захващаме на работа.
— Сега, слушайте — обявявам. — Диди, ти отиваш да отразиш пресконференцията на Ръсел Кроу — и, ако обичаш, този път гледай да го хванеш как удря някого…
— Крис, прочетох материала ти „Насаме с Гуинет“ и не можем да го пуснем. Прекалено е сълзлив. Оправи го — това да не ти е „Хелоу“!… Фиона, намери къде да проведа интервю с Джордж Клуни. Да не е някой будоар — не ща да го навеждам на разни мисли.
Докато те се разотиват по задачи, за миг си припомням забележителната промяна в съдбата на „Работещо момиче“. Веднага след като ме покани на редакторското съвещание и чу проницателното ми мнение на читателски здрав разум, Люис ме издигна за заместник главен редактор и… ами, чети отчета за продажбите и реви с горчиви сълзи, „Космо“.
Вратата на офиса на Люис се отваря и големият мъж поема към мен. Когато приближава огромното ми бюро, забелязвам капчиците пот на иначе съвършеното му чело. Явно е възникнал някакъв сериозен проблем. Незабавно се обаждам на рецепцията и им нареждам да казват на всички, че ме няма. „И на Мадона ли?“ — изумява се телефонистката. „Особено на Мадона“ — отсичам аз.
Люис стига до огромното ми махагоново бюро и се навежда към мен.
— О, Лили, повече не мога. Това ме побърква.
— Кое, Люис?
— Ти.
— Мислех, че се справям добре — прошепвам шокирана.
— Справяш се. Справяш се блестящо, удивително, зашеметяващо. Ти си гений и без теб този парцал за търсене на работа ще е по-мъртъв от сгазена кокошка. Не виждаш ли проблема? През цялото време, докато експлоатирам невероятния ти талант, крия истинските си чувства. Но вече не мога да ги пренебрегвам… Лили… аз… те обичам.