Поглеждам огромните му кафяви очи, които сега са мокри от сълзи.
— Развалих всичко, нали? — въздиша той. — Ще те разбера, ако напуснеш и отидеш във „Ванити Феър“. Аз съм един влюбен глупак.
Сърцето ми бие лудо. Искам да последвам неговия зов, да стана и да се разтопя в ръцете му… Но, не мога, по дяволите — аз съм професионалист.
— За бога, престани да ме измъчваш — моли ме той. — Какво мислиш?
— Лили, кажи, какво мислиш? — пита Люис и присвива очи.
Прогонвам фантазията и оглеждам групата покрай масата в офиса. Тук е Фиона, редакторката по забавленията, която изобщо не ходи на забавни мероприятия, ами скалъпва отзиви по материали на други списания. Тук е Крис, друг журналист, който пише… Всъщност, не съм съвсем сигурна какво пише — най-вероятно собствената си трудова автобиография.
Тук е и Диди, личната помощничка на Люис.
Тя си води бележки, но ме оглежда подозрително — отнася се към Люис като към своя лична собственост и когато влязох в офиса, ме накара да се чувствам все едно прекрачвам военна зона. Тъй като е на върха на секретарската йерархия, си въобразява, че е и мой шеф. Не, въобразява си, че е шеф на всички.
Съвещанието тече вече двайсета минута и досега не съм изразила никакво мнение, нито разумно, нито никакво. Вместо това се отдадох на тази абсурдна фантазия. Поне си отклоних мисълта от гадната кутия с червеи, която Мери ми пусна по телефона.
Но сега Люис иска да знае какво мисля.
За кое?
Май не съм обърнала внимание?
— Мисля, че…ъъ… е много… добре — отвръщам с надеждата да ме остави на мира.
— Значи с удоволствие ще си купиш списание, ако в него има статия за курсове по стрийт денс, така ли? Интересно, не ми приличаш на такъв човек — казва и не ме оставя на мира.
Изчервявам се като домат и Диди ме поглежда лукаво — несъмнено се чувства отмъстена, тъй като втората по незначителност личност в офиса (след пъпчивия пълнач на тонери), няма работа на това върховно съвещание. И, колкото да ми е неприятно да признавам, че е права за нещо, е права за това. Какво, по дяволите, правя тук? Предполагам, че и Люис си мисли същото.
— Вижте какво — отсича той. — На Лили очевидно й е скучно до смърт…
Усещам как се изчервявам още повече — като презрял домат.
— …и изобщо не я виня. И на мен ми доскуча до смърт. Можем и повече. Я да потърсим някакво вдъхновение във вестниците.
О, моля те, само не това.
Глух за безмълвната ми молитва, Люис взема купчината вестници от бюрото си и ги стоварва на масата. Мамка му. Точно скапаният „Мейл“ ли трябваше да е най-отгоре?
— Ама тая е навсякъде — възкликва Фиона и посочва женския силует на първа страница с моята прическа.
— Е, сексът винаги вдига продажбите — казва Люис, — даже когато по ирония на съдбата си „Мейл“ и го заклеймяваш. Тази жена очевидно е докоснала оголен нерв. Някой да е чел книгата й?
Защо всички гледат мен? Това е невъзможно, със сигурност — трябва да е поредната ми откачена фантазия. Но знам, че е реалност, защото към шотландските танцьори в стомаха ми са се присъединили кордон изпълнителки на канкан и шайка пияни хипхопъри. Сигурно се забавляват страхотно, но на мен ми е трудно да дишам.
Никой не отговаря на въпроса на Люис и затова той казва:
— Е, аз преди няколко седмици я взех от сестра ми…
Обожегосподи, това не може да е истина. Моля ви, кажете ми, че сутринта в „Старбъкс“ са ми сипали халюциноген в капучиното.
— …и въпреки чиклит труфилата, книгата е учудващо добра.
В този момент се разкъсвам от желанието да емигрирам някъде в Африка и да затанцувам на масата, защото… Люис харесва книгата ми.
— И освен това моето мнение няма значение. Очевидно тази Марша Мелоу изразява нашия Цайтгайст… (Zeitgeist — нем. — общият морален, интелектуален и културен климат на епохата)
Не знам какво е това и не знам дали да се радвам, задето си мисли, че го изразявам.
— …може би това е победител, към когото трябва да се присъединим. Някакви идеи?
— Според мен едно от най-интересните неща за Марша Мелоу е, че никой не знае коя е — колебливо се обажда Крис.
— Продължавай — подканва го Люис.
Не, престани моментално, умолявам го аз.
— Ами, може да е коя ли не. Не знам… Някоя стриптийзьорка от Сохо или пък пенсионирана училищна директорка от Търнбридж Уелс, или пък просто някоя скучна стара секретарка — не искам да те обиждам, Диди — извинява се, без да обръща внимание на мен, най-скучната стара секретарка в помещението. — Какво ще кажете да поканим психиатър, който да прочете книгата и да й направи психологически профил… А може да постъпим като таблоидите и да обявим награда за главата й или нещо такова.