— Не съм убеден, че бюджетът ни позволява награди, но мисленето ти е похвално — окуражава го Люис, докато аз се свивам в креслото си и правя опит да се пъхна незабелязано под масата. — Лили, ти продължаваш да мълчиш. Нещо да кажеш за явлението Мелоу.
Мамка му, вече съм явление. Замръзвам насред движението, с половината задник на стола и половината извън него.
— Ъм… Ъъ… — По дяволите, какво мисля, освен че искам цялото скапано явление Мелоу да се провали вдън земя и да пукне? — … — Ъм… — И защо всеки път, когато си отворя устата пред Люис, от нея не излиза нищо друго освен поредица несвързани хъмкания? — … Ъъ… — Трябва да кажа нещо, съдържащо съществително и глагол — или поне някаква дума. — … Аа… предпочитам… ъм… Бриджет… ъъ… Джоунс.
— О, страхотно — казва Люис, макар да подозирам, че всъщност няма предвид „страхотно“ — долавям някаква нотка на сарказъм. — Дайте тогава просто да зарежем идеята и Марша Мелоу. Права си, прекалено е сензационна за седмично списание.
Да, определено сарказъм. Усмихвам се малодушно… Макар че единственото, което ми се ще, е да се разплача.
— Само да ми беше казала — през сълзи изрича Люис. — Но естествено не си можела. — Гали нежно ръката ми, седнал до болничното ми легло. — Аз съм виновен — продължава. Ако се бях откъснал поне за секунда от собствените си жалки проблеми, щях веднага да разбера, че страдаш от извънредно рядката и неизменно фатална болест, наречена Синдром на бръщолевенето на Хофлингер, който причинява на жертвите си не само жестока болка, но и ужасното унижение да комуникират с околните единствено чрез неразбираемо мънкане.
Свалям кислородната маска от лицето си и казвам:
— Ъм, ъъ, аа, ъм, ъм.
— Не, Лили, не съм достоен за твоята прошка — противи се Люис.
— Ъъ, ъмм, ъм, унгх.
— О, сладката ми, колко копнеех да го кажеш. И аз те обичам.
Навежда се и докато аз свивам устни за целувка, той прошепва…
— Това свободно ли е или не?
Поглеждам намусената сервитьорка и кимвам. Докато тя отнася чинията, си напомням да престана да си измислям безплодни фантазии за Люис, който сигурно не само ме мисли за пълна идиотка, но и, да не забравяме, си има Рос. Поглеждам часовника: три без петнайсет. Закъснявам. Обаче не ми пука. Прекалявам с продължителността на обедната почивка, защото не ми се връща на работа — при презрението на Люис и самодоволните усмивки на Диди, и звездния сексуален живот на Джули, да не говорим за угрозата от телефонни обаждания на гневната Лиза или пък, не дай Боже, от свръхвъодушевената Мери. Но не мога да остана вечно в този сандвич-бар. Оставям пари на масата и си обличам палтото.
Отвън на Уордор Стрийт чувам звън на мобилен телефон. Необходимо ми е време, за да осъзная, че е моят. Единственият човек, който изобщо ми звъни, е Лиза — което може би се дължи на факта, че не съм давала телефона на никого другиго. Чудя се какво ли иска, но не дълго — естествено, че иска да ме убие. Изваждам телефона от чантата.
— Здрасти, Лиза.
— Лили, аз съм — казва майка ми.
Откъде, по дяволите, ми има номера? И щом сестра ми й е казала това, какво ли още й е казала, по дяволите?
— Здрасти, мамо. Добре ли си? — питам, прикривайки с усилие паниката си.
— Не, не съм добре. Вчера беше наистина ужасно.
— Знам… Новината на Лиза. Шокиращо.
— Махни го това. Говори ли с баща си?
— Да, доста си поговорихме.
Повярвайте ми, за баща ми петте минути в гаража са е крайно продължителен разговор.
— И?
— Мамо, той си няма любовница. Честно.
— Ти пита ли го?
— Не точно… Но съм сигурна. Наистина е много зает. Конструирал е тези изумителни цветни…
— Днес, преди да излезе от къщи, си сложи афтършейв.
— Е, и?
— Той никога не си слага афтършейв. И отиде в Бирмингам. Да огледал някакви нови машини за фабриката — или поне така каза.
— Мамо, никой съд няма да приеме пътуване до Бирмингам като доказателство за извънбрачна връзка. Може да е по работа.
— Лили, познавам баща ти. Нещо става.
— И аз го познавам, мамо. Набий си в главата, че не се вижда с друга…
Замлъквам внезапно, защото през прозореца на един бар виждам нещо, от което езикът ми се парализира.
— Ало… Лили, ало.
— Мамо, трябва да затварям — успявам да кажа. — На служебно събрание съм.
— Не си. Чувам коли…
— Ще ти звънна по-късно. Чао.
Затварям телефона и надниквам в бара.
Какво прави татко в Сохо, по дяволите? Нали трябваше да е в Бирмингам? И освен това се съмнявам, че изобщо може да намери Сохо на картата.